ВЪЖЕНЦЕ ЗА СКЪСВАНЕ

Искам да отида
до ония етажи в очите й,
откъдето хоризонтът става вратовръзка,
откъдето ковчегът става асансьор,
откъдето книгите отказват да са книги,
а са бръмбари в оказиона,
върху чието жужукане
стои забоден с диамантена карфица глобус.
Очите й са малко присвити,
напомнят Непал, камъните,
ония джомолунгми, които изкльопаха Христо Проданов,
взеха му брадата назаем,
защото бяха кьосе планина.
Не съм виждал жена с толкова етажи в очите си,
как са обшити роклите й - по кантовете с пушеци и революции,
тя никога не ги облича,
за да изглежда миролюбива.
По кантовете надничат кантчета и хайдегери -
допитвам се до тях, но отговорът е толкова мъгляв,
че главата ми е решето, с което нося вода.
Оставиха упътваща пътека в нейното изречение:
"Приеми - винаги съм права! Още преди да започнем да говорим!"
Глупав съм наистина - казвам на хайдегерът,
но не права, аз все си я представям легнала,
кротки смокове я усукват върху голи камъни...
абе, все върху голи работи си я представям,
та не се разбрахме с хайдето -
той си я чете все като книга,
а аз като камък си я блъскам в главата.
Като каменен фриз,
облъхнат бриз - да ми духа платната,
дето съм ги заковал на прозорците,
щото джама се свърши,
много джам се свърши,
а етажът в очите й все още приютява бръмбари,
разводнени с гласове на бийтълси.
Толкова етажерки, толкова очи с рафтчета,
че чак сега я открих, когато станах часовник
и хайдето закусва с мен и се мръщи.
И й казвам тъничко, тъничко,
хайде, не може ли по-напреко
през една лучанова паста да минем.
Много й било сладко в устата,
но понякога и за сладко му идвало времето.
Абе, иде, иде, ама все Хейдегерианът го лапа...
В гер(*)ана - една кофа пълна с илюзии,
а въженцето - почти на скъсване.