Художниците Кольо Карамфилов и Красимир Добрев бяха сред гостите на I пленер “Звук и цвят” на “Дарик радио”, който се проведе в КК “Златни пясъци” през септември, 1999 г. Името на Кольо Карамфилов е широко известно в България и извън страната. Личността му и работата му се свързват с налагането у нас на определени аспекти от т.нар. “неконвенционално изкуство”. Художникът е роден в Пловдив през 1963 г., завършил е сценография в родния си град. Член-основател на пловдивската група “Ръб”, на групата “Диско ’95", работи като сценограф, график, скулптор и живописец, илюстратор на някои от книгите на Людмил Станев.
        Красимир Добрев е завършил живопис в Художествената академия в София през 1983 г. С Кольо Карамфилов го свързва приятелството и съвместната работа в група “Диско ’95".

        - Може ли според вас в изкуството да се говори за изолираност - на поколения, на групи, дори и на отделни творци, на фона на цялата художествена ситуация - и у нас, и по света?
        К. Карамфилов: За мен изолацията не съществува като време, човек сам си я създава. Ако разглеждаме въпроса в по-широк план, изолацията в световната култура е реален факт, и то не по наша вина. На страните от бившия соцлагер не им е даден път. Но моята вътрешна свобода се изразява в това да чувам гласа на тези, които уважавам. Освен това, ако някой днес в България си въобразява, че чрез определени писания или давайки гласност само на едни неща, може да изолира други, е негов проблем. Това са воювания за позиции в културното пространство, но и манипулация на историята, а рано или късно тя ще се произнесе. Големият проблем е липсата на нормално общуване между художниците. Именно тук е заслугата на този пленер, защото общуваме четири поколения творци. Оказа се, че тази изкуствена война, която се поддържаше, не съществува и е манипулирана.
        - Какъв е тогава пътят за нормалното съжителство на художници от различни поколения и с различен натюрел?
        К. Карамфилов: Всичко започва от културата на общуването. Ако нямаш култура на общуването, не можеш да бъдеш и културен творец. Скандалността по принцип е типична за преднамерено агресивния тип творец.
        К. Добрев: Този тип общуване може да нанесе незаздравяващи рани.
        К. Карамфилов: Говоря за скандалността на всяка цена, а не за скандалност заради несъгласяване с нещо; скандалността винаги да упражниш някакъв натиск, за да бъдеш видян и оценен. Това според мен е едно доста закъсняло подражателско поведение на хора, които са чели малко повече книжки за началото на века в САЩ, за дадаизма, но тогава нещата са били радикално поставени. Типът поведение “дада” е отдавна отмрял. Несъгласяването е едно, а скандалът съвсем друго нещо.
        К. Добрев: А в България днес има прекрасна почва, за да бъдеш агресивен.
        - Не подражава ли днес българинът на прекалено много неща?
        К. Карамфилов: Подражанието, и в изкуството, го е имало винаги. Проблемът е обаче, когато се опитваш на всяка цена да наложиш своя модел за правене на изкуство. А правенето на изкуство е абсолютно свободна зона, в която всеки може да се движи в която си иска посока. Тук отново се връщам на първия въпрос. Изолацията я създават хора, които държат на нея като такава. Те се стремят да изолират едни творци от себе си, а това само по себе пък прави тях изолирани. Това е цялостна доктрина, която днес се защитава по всевъзможни начини - чрез фондации, финансиране за чужбина и т.н. Но всичко това лека-полека ще отмре. Проблемът обаче е в самата чужбина, мечтаната земя от всеки творец, мечтана не толкова като пространство, а като адекватно финансово възнаграждение за всичките ти творчески усилия. У нас умението да продаваш много е приоритет на малко хора, докато възможностите за това навън са по-големи.
        - Има ли стагнация на пазара на изкуство у нас?
        К. Карамфилов: Българският пазар е абсолютно задръстен. Това дори не може да се нарече пазар.
        К. Добрев: Пазар има там, където има търсене на произведения на изкуството, където има хора, които се грижат за това да има търсене. Мениджъри в България, които да се занимават с това, почти липсват. Много малко наши автори успяват да защитят творбите си и по закона за авторското право. Така че, колкото и тъжно да звучи, всички я караме както дойде...
        К. Карамфилов: Повечето от нас разчитат на инцидентни покупки, които могат да ти решат финансовите проблеми за месеци напред, но това е пълна несигурност. Лично аз започвам да си мисля за вариант на работа със заплата.
        - Това компромис ли ще бъде?
        К. Карамфилов: Ако трябва да бъдем честни, в една Холандия, например, хората на изкуството имат нещо зад гърба си и не разчитат само на продажби, за да живеят. При нас финансовият проблем виси със страшна сила. Аз познавам поне 20-30 души, които са на ръба на отказа. Те са намалили произведенията на изкуство, които създават, до минимум, а това вече е вид несвобода. Мерилото за изкуство, което се създава тук и в другите страни, е различно. Например на последното биенале на графиката в Любляна голямата награда отиде при един англичанин, а неговата творба беше 5 на 6 метра. Колко от нас могат да си позволят такова платно? Няма равен старт в нещата, които правим тук и там.
        - Къде е тогава мястото на българското изкуство в Европа, наример?
        К. Карамфилов: Имам преки впечатления от Холандия, където бях пролетта (представителна българска експозиция гостува по проекта “Северно море - Черно море”, бел. на ред.). Там се убедих, че баницата вече е разпределена. Всяка уважаваща себе си галерия и експозиция започва с едни и същи утвърдени имена на съвременни автори. Никой не инвестира в истински нови имена. Един Кристо, например, който е много талантлив, вече е супер класика. Последната му работа, включваща 40 000 варела, е много скъпа. Изкуството е бизнес, няма какво да се лъжем. Умението да видиш човека, на когото да заложиш, също е голям проблем. У нас най-отговорни за вътрешните пунически войни, които се водят от години, са изкуствоведите. Те трябваше да са хората, които да намерят мястото на всеки един творец в културната скала, а те само оценяват изложби, и то отгоре, отгоре. Ние нямаме възпитана публика, тя не знае какво да чете и как да се ориентира в целия пъзел.
        К. Добрев: Винаги във всички интервюта, когато говорим за изкуство, казвам следното: изкуство е това, което се прави днес и сега и ти излиза изпод ръцете. Това, което има наистина естетическа стойност, по-късно се оценява от историята и се съхранява в музеи и галерии за поколенията.
        - Каква беше идеята на вашата група “Диско’95"?
        К. Добрев: “Диско” е празник на ликуващия смях. “Диско” е явление. Събрахме се пет човека с различно мислене, като се оказа, че имаме много допирни точки помежду си - това, че вярваме в доброто, интересното и хубавото. Най-голямата ни изложба беше “Диско лувър” миналата година в София. С цената на всичко успяхме. България се беше напълнила с некрофилия, копрофагии, убийства на животни, с уриниране по Христос и прочие идиотщини. Първоначалната цел на “Диско” беше да си правим удоволствието чрез изкуство, но не да задоволямаве нашите, вътрешни проблеми, а да споделим с другите нашето удоволствие. От страна на публиката се получи много спонтанна реакция, докато някои изкуствоведи и журналисти се опитаха да отблъснат хората, но с това засилиха още повече техния интерес. Но играта беше изиграна докрай. Съвсем естествено “Диско” се разпусна. Нямаше трагедии, процесът беше съвсем естествен.
        К. Карамфилов: Основният символ, с който работеше “Диско”, беше огледалото. Дискосферата, поставена в необятния космос, е като земно кълбо, съставено от частици малки огледала. Ние отразяваме нещата, значи ги и поглъщаме. Поглъщаме като творци, като реакция ги отразяваме. Това беше нашата идея. В основата на нашата позиция беше еклектиката. При “Диско” нямаше понятия като “това е лошо, а това е хубаво”. Целта ни беше да хвърлим мост между класиката и бъдещето. Оттук и щекотливият пиниз в името “Диско ’95". Дискът е кръг, а ние бяхме кръг от хора, 95 е годината на нашето създаване, наименованието донякъде даваше да се разбере, че диското е знакът за края на един век. За мен беше смешно, че новата българска критика беше толкова агресивна спрямо нас. Всички скочиха като вълци, използвайки понятия като “остаряло”,  “демоде” и “конформизъм”. Две години преди да се появи албумът “Поп” на “U 2” (през 1997 г.), “Диско” предусещаше, че ще има връщане към диското, към попкултурата. Диско естетиката е на ръба между носталгията по 70-те години и кича.
        К. Добрев: При нас се появи такъв лаф “Това е много диско”. Например филмът на Тарантино “Криминале”, който ние всички много харесваме, е диско. “Криминале” попадна в същата естетика като нашата.
        К. Карамфилов: Тарантино успя с иронията и кетчупа да каже много сериозни неща.
        - Ако съдбата ви срещне с Тарантино, какво ще го попитате?
        К. Добрев: Нищо, ще пием по една ракия, ако е навит.
        - Оттук нататък всички от “Диско” поотделно ли ще работите?
        К. Добрев: Засега - да. По въпроса за бъдещето не можем да кажем много неща. Бихме искали да работим с хора, които ще подкрепят нашата идея. Имаме някои планове, може и един ден да ги реализираме.
        - Не считате ли, че рейвът е днешното “диско”?
        К. Карамфилов: Рейвът не е наш проблем. Той ще отшуми и ще стане отново модерен през 2020 година. Има една желязна закономерност - нещата се завръщат през 20-годишен период. За това време се отсява най-стойностното.
        - Трябва ли художникът да следва някакви закономерности?
        К. Карамфилов: Естествено, че трябва. Въпросът е, обаче, как да лансира себе си в тези закономерности. Има художници, които вървят по някакъв свой път, има такива, които създават умишлено закономерности, а тогава става страшно.
        - Вярвате ли в Интернет, в идеята за света без граници, който всички очакват да настъпи?
        К. Добрев: Всички се надяваме на това. Но Интернет е пълен с неща, които подвеждат и могат да отведат в обратна посока. С Интернет трябва да се внимава.
        К. Карамфилов: Това е аналогично на принципа, че не хубавите боички създават доброто изкуство. Интернет е нова възможност за човека, стига той да не се убие в него. Много се надявам, че с новите възможности за комуникация ще изчезнат религиозните граници. Не мога да си обясня само как се появява този “Проблем 2000”, за който много се пише и говори. Но ще ми бъде неприятно, ако всичкото това около нас потъне и не успея да кажа “Чао” на приятелите си.
        - Кога псувате?
        К. Карамфилов: По всяко време, стига да има причина. Псувнята в някои моменти е облекчаваща, стига да я кажеш на място.
        - Ще кажете ли нещо за музиката?
        К. Добрев: Аз обичам да работя на музика. Слушам ритъм енд блус, “Ред хот чили пепърс”, слушам и по-нетрадиционни неща, като например “фадо”. Предизборното студио за мен е също музикално оформление - как можеш да останеш равнодушен на целия този патос...
        К. Карамфилов: Всичко може да е музика. И намигане...
        - Кое е диско в живота?
        К. Карамфилов: В живота диско няма. Диското беше. Диското е онзи любим остров, който може да те направи във всеки един момент свободен. Диското е преднамерено освобождаване в най-глобалния смисъл на думата. Можеш да бъдеш свободен, когато си поискаш, но и да съпроводиш живота си с едно намигване.
        К. Добрев: Диско е и да имаш с кого да споделиш всичко това. Диско е да не се редактира.
 

-----------------
        Кольо Карамфилов направи самостоятелна изложба във Варна през декември 1999 г. в залата на клуб “Отворено общество”. Тогава си говорихме за края на столетието и нещата, които ще му липсвата в новото време - писмото като средство за комуникция, сатниментализма и др.
        За и от Красимир Добрев може да се прочете в последния брой (1 за 2000 г.) на литературното списание, издавано в Пловдив,  “Страница”.