Балтаджияна - добре, че още ги има такива! Някои от стихотворенията в "Око на прилеп" са безкористно наивни, други - скептично-мъдри. Можеш да се натъкнеш на стихове, които трогват с непосредствеността си, но и на такива, които са много далеч от безхитростното преживяване. Книгата варира от спонтанна, понякога - наивистична, образност до поетика от мисловно-сентенциозен тип, а на места - и до онази неагресивна злъчност, характерна за едно съзнание, за което модерността не е нова позиция, а по-скоро първооснова. Тук можеш да прочетеш:

Малко конче
се надбягва със трамваите.
И превръща
паветата в поля.
Вместо трева -
облизва светофарите
и от локвите пие вода.

("Приказка")

Но има и стихотворения като:

Мъдрец
....................................................................
Кога ли ще открия дървото,
под което да седна
и да помъдрея най-накрая,
та да не досаждам на никого вече.

Или пък:

Есен

Тича пияният -
мъглата го гони.
Вятърът спъва го.
Споменът блъска го.

Плаче окото -
лявото, - помнещо.
Дясното - стъклено, -
цели се в хората.

Три твърде различни типа поетика, неволно открити различни думи за различни състояния.

Да гледаш със своите очи, без да натрапваш видяното на другите и без да се опитваш да гледаш като тях. Вече все по-рядко се пише така - като че ли на всяка цена думите ти трябва да достигат до човека отсреща, многократно рикуширали в други думи, мисли, опитности. Ако трябва да го поставя в българската традиция, бих отнесла изказа на Балтаджиян към поетиката на автори като Александър Геров, Андрей Германов. Стиховете му на места звучат тромаво, понякога говорят с една простота, от която сме отвикнали. Не мраморът, не кристалът, калта като че ли е тяхната материя. Но кой ли знае от какво всъщност е направена душата. Това е една човечна поезия. Просто някой иска да каже нещо на другите, просто:

Искам никой да не пита: "Кой?,"
когато му почукам на вратата,
а да ме прегърне, който и да е той,
защото много ме е страх от самотата.

("Страх")

Стихотворенията на Вилхелм разказват за неща, които сякаш сме отвикнали да назоваваме, защото или ни изглеждат обгърнати от клишираност, или пък - онзи трескаво репродуциращ се страх от "тривиалното", който всъщност отдавна би трябвало да е осъзнат като тривиален сам по себе си. А истината е, че твърде много ни е страх от страховете ни. Пък и споделянето и себеразкриването отдавна са приглушени жестове в съвременното писане. Комплицираност, многожестовост, деформирана нееднозначност - различни модуси на страха от себе си. А в книгата на Балтаджиян откриваме поезията именно като споделяне и себеразкриване, поезията като общуване, като думи към някого, а не като думи въобще. Колко е хубаво, че в края на ХХ век можеш да прочетеш нещо, което не носи неврастеничния етикет "Край на ХХ век". Нещо, което би могло да бъде написано и през 70-те, и през 40-те, и през 20-те години.

Много ме е страх от самотата.
Страх ме е да легна и да замълча.

("Страх")

Вилхелм Балтаджиян. Око на прилеп. Стихотворения. София: ИК "Лотос - Траян Колев, 1999.

© Елка Димитрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.05.2001, № 5 (18)
© Мост, 1999, бр. 4-5