ДВЕТЕ ТЕОДОРИ

Десислава Неделчева

web

Тази рецензия излиза с малко закъснение година след издаването на двете книги. Какво да се прави, човек е подвластен на поетиката. Книгата на Теодора Куцарова Екземпляр по пощата е стриктно прибрана до бяло или до нищо и да пишеш за нея е все едно да раздумваш монах с обет за мълчание. Когато отмине студът на Теодора Янева пък е обратното на това - емоцията не се скъпи и излиза страстно, но пък зад нея е прибран сюжетът, който болезнено не иска да проговаря. Както се казва, хвани едната, удари другата.

Преди осем години прочетох първата книга на Теодора Куцарова Път където го няма (1999, Свободно поетическо общество), хареса ми, така и не написах защо. Сега новата й книга, освен че отново е обезсърчителна за коментар, е с още по-добра поезия. Мисленето поезия в нея е свръхпестеливо. Към това прибавяме други две обстоятелства в начина на писане: фино чувство и раждане на поетическия смисъл по чудо, комбинирано с доста уверен и опитен почерк. Могат да се разграничат няколко типа стихотворения, без да е важна точната схема и затова няма да съм особено прецизна, само ще кажа, че има такива със сюжет, в които историята е от улицата или семейна, други са заслушани в себе си до степен да не бъдат разпознати, защото изискват много внимание и смисълът отеква след края на четенето, идва постепенно, ако и ти се вслушваш по-дълго. Трети са почти като първите, сюжетните, но не просто в центъра им стои една ситуация, а като я разказват съвсем детайлно, я изчерпват, стихотворението не отива встрани с настроение или друг момент, то свършва с описанието, всичко е излъскано до блясък, не отеква, а заковава. Има едно стихотворение Голямата онази къща, което прави сюжет изобщо за поезията на Теодора Куцарова: идеалната закръгленост на отсъствието, да си спомним Път където го няма и чистите форми на поезията-ситуация от новата книга. По-нататък отново идва един перфектен образец за прибраност навътре в нищото с единствена следа-драскотина от Мислиш че имаш някого насреща си. Не мислете, че става дума за лаконичност на писането, а по-скоро за лаконичност на мисленето за поезия и оттам идва това скулптурно писане, то пести в посягането към поезията. Такава поезия не казва Нещо, каквото и да било, тя изобразява Това нещо и в повечето случаи е така. Случва се и да казва Нещо, тогава изобразителното е по-слабо. Стихотворенията, които ме накараха да не забравя първата книга на Теодора Куцарова Път където го няма са шест, те всъщност са в центъра на моята история, може да се каже, и за двете й книги: Открих пролука в тялото си, Утре това са два дни, Едно дете плаче до къщата, Взимаш шибания залез, В задуха на нощта си аз едвам, Знаеш свободата ще направи своя удар, като моят фаворит е Едно дете плаче до къщата, стихотворение, което е пълно догоре със смисъла на човешката съвест, с нейната оправдателност, нелепа извинителност пред себе си, с цялата полужестовост на живота изобщо. Мисля за Екземпляр по пощата за по-силната от двете книги, но в първата има така характерни за мен стихотворения, че в случая горната преценка се оказва безсмислена. Ако втората книга е в нещо по-добра, то вероятно това е по-стремителната осъзнатост на писането, увереност, която прави впечатление и създава чувство за сигурност. Да си сигурен в крехките редове е много приятно усещане тук! Крехкостта в дълбокото създава поезията, а сигурността на писането я пази от недоглеждане.

В края на Екземпляр по пощата има още две стихотворения, които подкрепят моя личен сюжет за книгата, едното е: онази твоя кутия/ напълнима със случайности/ съвършено празна// изнизва се последното/ надничало вътре дете, а другото е: самотата привлича/ за да ни направи/ отблъскващи/ от ръба на масата/ да пада всичко. Съществуват факти и житейски преживявания, но тяхната реалност е несигурна, все пак сме направили каквото сме могли и в това е цялата човешка ситуация. Няма как да се разсея дотолкова, че да не видя дзен-будисткото в поезията на Теодора Куцарова. Исках да избегна философстването по темата по една причина: на обвивката на книгата са пръснати иглички от ела, предполагам символ на постоянството, а съм чувала, че безсмъртните даоисти се хранели със семената на шишарките и с игличките. С тази единствена храна тялото им ставало леко и способно да лети. Та, на задната страна на тази обвивка на книгата с червени букви Теодора Куцарова пише, /.../ дали думите - неотличими от повей на вятър, от чуруликането на птиците, казват нещо?Логиката на дзен е коренно преобръщане на философската логика. У Томас Мъртън (Дзен и птиците- лешояди. София: Сонм, 1997) четем Голямата дилема на човешкото общуване е, че не можем да общуваме без думи и знаци, а дори и най-обичайното преживяване се изкривява от навиците ни за ословесяване и рационализиране. Това е най-малко едната страна на писането на Теодора Куцарова. Втората идва още по-директно като обяснение за бялото и стерилното, за прибраността отвъд линиите, за пустотата на ума, Открих, че да се вярва в нищото е абсолютно необходимо. С други думи, трябва да вяраваме в нещо, което няма форма и цвят, нещо, което съществува, преди да се появят всички форми и цветове (Шундрю Сузуки, Зен-ум, ум на начинаещ. София: Арт, 1994). Както и да е, дзен философията може да е важна за поетиката на Т. Куцарова, може да не е толкова, за мен не е от значение, за да харесвам нейната поезия. Любимото ми стихотворение от Екземпляр по пощата е на страница 87: почти цял живот били сме заедно/ каза татко/ цял живот били сме заедно/ поправих го/ и разбрах че греша.Тук е съвсем нищожна границата между нищото от пустотата на ума и болничното от европейския ни усет.

Книгата на Теодора Янева Когато отмине студът е поезия на болезненото. По-нагоре стана дума за това, че в нея личната история е глътната и стои зад емоцията. За сравнение, при поезията на Т. Куцарова личната история има по-голяма склонност да се покаже, защото е сигурна, че белотата на формата ще я скрие. Това е образно казано, разбира се, никоя от авторките не показва и не крие, говоря за играта на поетиката. Това е първа книга на Теодора Янева, но не защото е първа, в нея може да се открие отдел Нещо като очакване на Нова година - толкова е очаквателно и хубаво, така пролетно и младо, въпреки снежния сезон. В началото на четенето ми, поезията на Теодора Янева ме хвана неподготвена, впрочем замисляли ли сте се, че любовната поезия изисква подготовка на сетивата. Когато отмине студът е любовна поезия с носталгиите и болките от неслучващото се. Като цяло, сюжетът, който изграждам за тази поезия, се върти около копнежното очакване да свърши най-сетне кошмарът, за да започне животът на героинята, ключът е срещата с любовта. Всъщност няма едно поетическо време, а три времена, които съвсем естествено не си противоречат: любовта е дошла преди, може би веднъж, оставила е ясни следи; другото време е в бъдещото й очакване, а третото - в едно настоящо изтичане на моментите любов, любов на тръгване. Илюстрация за първото: Топлата целувка е далече..., за второто: чакам пролетта/ нещо тихо, но невероятно/ да ми стори; Очите ми те търсят; Неподвижна/ чакам/ като жена в оазиса/ мъжът ми/ от пустинята да се завърне; Започвам да броя/ секундите,/ в които няма да те виждам; Продължавам да бродя,/ да чакам,/ да търся, за третото: Времето за нас /изтича много бързо; След малко/ ти ще се отдалечиш/.../ И ще отидеш/ да валиш/ над друга земя. Стихотворението Песъчинки съвместява две времена, изтичащото любовно време и бъдещото му очакване. Има две стихотворения със зряло любовно настояще, това е любимото ми Следи и Картина. Изброявам тези три плюс едно времена на любовност, за да подскажа пластовете на емоционалната част. По отношение на тази книга, аз преди всичко говоря за емоционална конкретност. В нея, разбира се, човекът не съществува само със своите чувства, но вследствие на един болезнен спазъм, те са покрили битовото делнично изразяване и доминират изцяло в поетическата си реалност. Героинята трепери в своята чувствителност по такъв начин, че самотността й е отделен лирически компонент, тя е независим образ в образа. Когато те няма/ искам да спя./ За да не разбирам,/ че съм останала сама./ Събуди ме,/ ако се върнеш./ Когато отмине студът,/ събуди ме.

Поезията изразява света чрез поетически елипси; уникален е начинът за бурна и величествена изява на едно, и в същото време изпускане и забрава за друго парче от човешкото съществуване. Когато отмине студът и Екземпляр по пощата се сговарят само по мярата на едно-единствено нещо: те са съвсем различен тип поезия, но в единия случай поетиката взема назад, прибира излишествата на света като закръгля отсъствието и нищото чрез детайли от битови сюжети, а в другия случай, тя глътва подобни детайли и явява емоцията на преживяването. Онова, което бива изпуснато на земята, трохите, слабостите ни, прави от поезията точно тази важна човешка институция.

Теодора Янева. Когато отмине студът. София: Фльорир, 2006.

© Десислава Неделчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.02.2008, № 2 (99)

Други публикации:
ЛВ, бр. 1, 16.01.2008.