Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОКРИВ БЕЗ ОСНОВИ

Цвета Трифонова

web

Георги Марков. Покривът. София: Сиела, 2007След като през 90-те години оплакаха липсата на тайни книги, скрити в чекмеджетата - критици, постмодернисти, доценти, книгоиздатели и прочие, литературните йеремии и досега не се сетиха за един нашумял случай в българското книгоиздаване - за романа на Георги Марков "Покривът", отхвърлен в началото на 60-те от тогавашното издателство "Народна младеж". След изгнаничеството и осъждането на известния творец и дисидент, след коварното му убийство накрая властниците "изгонват" от българското духовно пространство не само "Покривът", но и всичките му книги. Затриват ги в буквалния смисъл, така че днес трудно може да се намери негово заглавие дори в научните и специализираните библиотеки. Библиографска рядкост са. Целта им е да заличат спомена за неговото освестяващо присъствие в културния живот на България през 60-те и 70-те години на предишния 20. век.

Но и през 18-те години квазидемокрация ръкописът си остана забравен, никой не се интересува от неговата участ, няма литератор или издател, който да върне на обществото отхвърлената книга (откъси излизат само в списанията "Български месечник", 1997/1998, и "Факел" - вж. Марков 2007б). Макар и сътворена преди близо 60 години, тя е един от малкото политико-литературни феномени в родната литература, освен с необичайната си съдба, и поради факта, че никое друго заглавие не е успяло да запълни нейното отсъствие с равностойно друго присъствие.

Едва сега дойде ред на романа "Покривът", след като журналистът Христо Христов с грандиозното си изследване "Убийте Скитник" успя да преобърне наглата тенденция на отричане, охулване и премълчаване на името и творчеството на талантливия писател и доблестен гражданин на света - Георги Марков. Той изпълни един морален дълг на обществото пред паметта му, сега е ред на литературната общност да изкупи вината си като върне за нов живот инкриминираните произведения.

Настоящият текст на "Покривът" бе подготвен за печат по последния запазен авторски оригинал. Върху машинописно копие със син и червен химикал с почерка на писателя са нанесени многобройни саморъчни поправки - зачертавания, съкращения, промени, допълнения и замени - засягащи синтаксиса и стила на изказа. Всички те бяха разчетени, изчистени и нанесени в текста и тогава се видя безпогрешната им целесъобразност. Авторската редакция документира високата езикова и пластическа култура и перфекционисткия усет на автора, довели до съвършена изразителност и динамика на словото в "Покривът". Сега бяха нормализирани в съответствие със съвременните норми само някои остарели правописни форми от рода на чувствува, съответствува, жертвува и др. подобни. Останалите редакторски намеси се отнасят до членуване, пунктуация и деикти. От текста са отстранени само две авторски изречения, посветени на незначителни подробности и утежняващи и без това дълги синтактични периоди. За сметка на това те са отразени в бележките, за сведение на бъдещите текстолози и литературни историци.

Не бих положила време и усилия, независимо от престижното име на автора, ако не бях убедена, че това е много силна художествена творба, която си заслужава труда, въпреки нейната хронологическа окъснялост. "Покривът" бездруго се е разминал със своята епоха и със същинските си адресати. Темата за строителството и картонените кули на социализма в днешно време изглежда сякаш амортизирана. Текстът носи духа на своето съвремие, наративната техника е в руслото на реализма и психологизма. Героите са хора на отминал исторически период, но техните ценности и добродетели, заблуди и прозрения, греховете и крушенията им са майсторски изведени на общохуманитарно ниво, а то не се девалвира, напротив - актуализира се дори след половинвековно забвение.

Тепърва предстои анализ, осмисляне и обективно оценяване на социалистическия период в българското битие. История, наука, политология и пр. ще кажат тежката си дума. Но изследователите трябва да разполагат с разнообразни по вид изворови материали - освен официозни, освен медицински, икономически и статистически, ще са им полезни рефлексивните паметници - изкуствата, мемоарната и художествената литература. Книгата на Г. Марков ще е пионер сред изворовите белетристични четива, едно от най-автентичните и достоверни свидетелства за политиките, механизмите и краха на "великото" строителство. Тя е необходима на бъдещето. Нейната роля ще е на учебник, представящ един разгромен период в българската история, бит и култура. Освен носител на информация за това врме, тя е и доблестен акт на национално себепознание, създаден в годините на тотална идеологическа манипулация и повсеместно подкопаване фундаментите на живота.

В своето време книгата е дързък опит за разбиване на соцреалистическата матрица, както в естетическите, така и в съдържателните си аспекти. Още в периода на тържеството на тоталиризма писателят е имал за свое верую гражданската мисия на творчеството и е избрал позицията на коректив и критик на системата. След романа "Мъже" и преди пиесата "Аз бях той" Г. Марков е решил да изговаря само правдата, да не премьлчава истината за порочните практики на социалистическата система, да не лакира и фалшифицира действителността по партократска команда. Непокорството му спрямо идеологическите табута, отговорността към истинността на словото и съзнанието за дълга на интелектуалеца към обществото го изправят пред първия му писателски Рубикон по времето, когато създава "Покривът". Оттук нататък Г. Марков няма да хаби перото и ума си, за да обслужва фалшиви каузи, нито ще изпълнява партийни поръчки, а камо ли да служи на лъжата. Понеже иска да остане в паметта на литературата и да надделее забравата на времето въобще, той внимателно ще се вглежда в човека и в неговата неизчерпаема сложност, ще я проектира върху историко-културната ситуация и съдбините на България.

Не грандоманският строеж, който трябва да бетонира "величието на комунизма" и на българо-съветската дружба, а човешкият фактор е поставен в центъра на романа. Сюжетът произтича от реална злополука - срутването на гигантски заводски покрив, взел множество човешки жертви. Но от конкретното събитие авторът изтегля разнопосочни връзки - към политическото и историческото, към миналото и бъдното, към екзистенциалните лабиринти и към настройката на социума; от явното към скритото, от елементарното към знаковото.

За да пресътвори дисонантната картина на своето време, той не се фокусира само в събитийността, не замазва и не избягва противоречията, а напротив - точно в тях се прицелва. Падналият покрив е индикатор, който отваря пропастите между измамност и реалност, взривява натрупаните конфликти, показва истинските и фалшивите стойности, и в крайна сметка изважда наяве абсурдите на социализма като обществен строй. С този роман Г. Марков доказва, че заводският покрив също е въпрос на политика.

Книгата му не описва падането на един покрив, тя изговаря епохата и подлага на дисекция зловещия социален експеримент, който съсипва традиционния бит, обезсмисля труда и подкопава морала на нацията.

Продължително общувах с текста, преди да се заема с отговорната редакторска работа. Първото, което ме привлече, бе интензитетът на словото и изчистеният слог - той е пестелив и точен и същевременно вибрира от напрежение и чувствителност, изпъстрен е с импресионистична живопис. Отделни фрази и цели изречения са изписани с главни букви - това са поанти - код на изстрадания опит, наситени с размисли и по човешки искрени послания. Подчертани са от автора, за да ни викат в ухото, да проумеем смисъла, да ги запомним. Всяка подчертана фраза е подкана към преоценка на правилата, наложени от диктата на вездесъщата партия. За да ги напише в онзи период на свирепа цензура, Г. Марков наистина е искал "да сътресе обществото", както се изрази един от някогашните му, не и днешни приятели. Но интелектуалното сътресение се оказва поредната крехка илюзия на честните и мислещите хора на планетата на страха и лъжата. Само буквалното срутване на покрива, стъпил на глинените крака на неправдата и насилието, може да отрезви неговите проектанти и вдъхновители.

На второ място, ще посоча степента на документалност и достоверност на съдържанието. Така се случи, че в процеса на редактирането можах да се запозная с някои документални източници, свързани пряко със сюжета на романа. Дължа да отбележа, че тези ценни изворови материали ми предостави г-н Любен Марков, не само родствен, но и духовен брат и безкористен почитател на писателя, човек, посветен с любов и всеотдайност на неговата мъченическа памет. Без неговата благородна воля и съпричастие тази книга нямаше да съществува. Той бе близо до мен и ми помагаше през цялото време на работата. В бележките тези източници са цитирани подробно, тук ги споменавам в неразривната им връзка със съдържанието на романа.

1. Стенограма на заседание на т.нар. "Творческа комисия към секцията на белетристите в СБП от 1963 г. (Марков 2007а), в която е документално снет разказът на младия писател Георги Марков за истинско събитие - падането на покрива на прокатния цех на ДМЗ в гр. Перник през май 1959 г. Той споделя впечатления и наблюдения на очевидец, които не престават да го вълнуват. Опитва се да обясни пред събранието естетическите си търсения относно структурата и техниката на писане на романа. Стенограмата е прелюбопитна, дава сведения за обкръжението, в което младият автор пребивава и което си е присвоило правото да съветва и направлява този изявен индивидуалист, с неговия свободолюбив характер. Вижда се също механизмът и организацията на контрол върху литературния живот в комунистическия писателски съюз.

Г. Марков определено се отличава от колегите си писатели. Експериментаторската му настойчивост и критично отношение към реалността рязко се разминават с посредствения изказ и семплата ерудиция на казионни литературни началници като Камен Калчев, Панталей Зарев, Веселин Андреев, Димитър Гулев, които суетливо се опитват да сведат полета на орела до собствената си сива невзрачност. Отчайваща скука вее от сценария, който би следвало да развива и окриля младите творчески вдъхновения.

Спорът е куриозен пример за различната стартова позиция на двама талантливи и обещаващи млади автори - Георги Марков и Йордан Радичков са заедно в тази ситуация. Още в 1963 г. дискусията подсказва различните им житейски и естетически хоризонти. Дори само спецификата на изразяване сочи, че МАРКОВ Е ПИСАТЕЛЯТ на града и на политиката, а Радичков носи в себе си стилистиката на селото. Първият поставя сложни въпроси и дава опасни, макар завоалирани отговори, а вторият черпи аргументи и се позовава на съветската казионна литература. Фадеев и Серафимович, "Разгром", "Железният поток" и "Чапаев" са учителите и учебниците на талантливия Радичков в ония години. Ясно е от стенограмата кой ще пасне на ловната дружинка на "Първия" и кой ще избяга далече от нея.

Доброжелателни събеседници в разговора са равните по талант нему и със сродна участ - Димитър Талев и литературоведът Минко Николов, докато бъдещият академик П. Зарев използва форума, за да демонстрира претенциозната си наукоподобна фразеология. Сред многото изречени думи, елементарни въпроси и разпокъсани съждения се разбира едно - наличие на нечуваемост и липса на каквато и да е естетическа комуникация между дискутиращите. В разговора с "творческата комисия" Г. Марков остава сам и самотен с новаторските си възгледи, но това е естественото положение на всеки истински творец.

2. Вторият архивен документ е потресаваща находка - за Георги Марков, за Хр. Христов, за мен като изворовед, за политолигията, историята и литературата въобще. Това е оригинален ръкопис от октомври 1951 г., озаглавен като "Изложение" на комуниста Стефан Богданов до ЦК на БКП и Вълко Червенков, до Сталин чрез съветския посланик в България - страховит вопъл от подземията на Държавна сигурност, където е попаднал като "враг с партиен билет". Бившият съветски шпионин и резидент на съветската агентура в България преди 1944 г. - бивш политически затворник, брат на разстреляния заедно с Н. Вапцаров функционер на БКП Петър Богданов, след деветосептемврийския преврат началник на Контраразузнаването в комунистическата ДС, е арестуван през 1950 г. като приближен и съзаговорник на "предателя и народния враг" Трайчо Костов и в продължение на 18 месеца е измъчван жестоко в килиите на собственото си ведомство. Съдено му е да изпита на собствен гръб методите на средновековната инквизиция, обогатени със зловещите фантазии на азиатската жестокост и безчовечие (Матеев 1993)1. В изблик на отчаяние, на ръба на човешката издръжливост, бившият полковник от ДС е написал изложение до бившите си "вождове и другари" и до любимата си партия. Върху 20 страници, гъсто изписани със ситен почерк, изрежда ужасяващи подробности за изтезанията и нечовешките мъки, извращенията и униженията над човешката личност, за лъжите и комбинациите, с които т.нар. "следствие" изтръгва признания от арестантите за тайни заговори и конспирации срещу властта. Разбира се, и това послание на Богданов не стига до висшестоящите адресати, остава си в архива на ведомството, вероятно в личното му досие.

Г. Марков е могъл да попадне на документа едва в 1968 г., когато получава достъп до архивите на МВР с разрешение на ЦК на БКП заедно с още четирима писатели (Христов 2005: 120-121), с ангажимент да напишат сценарии и пиеси в чест на 25-годишения юбилей на деветосептемврийския преврат. Тогава той събира материали за пиесата си "Комунисти" - едно преломно произведение в житейския му път. Подробности за тази история са разказани в репортажа "Биография на властта" (Марков 1990в), където се споменава и името на Стефан Богданов.

В хронологията и логиката на тези факти става ясно, че когато е създавал първоначалния вариант на "Покривът" в началото на 60-те години, Г. Марков не е могъл да разполага с това разтърсващо разобличение. Вероятно образите на главните романови персонажи Донков и Димшин тогава са били различни и не е била възможна една от основните фабулни линии - съдбовната им среща в ролите на следовател на ДС и "враг с партиен билет". Докато в сегашния вариант пряко се цитират, трансформират се или контаминират не само биографични детайли, но и предметно-декоративни елементи, заимстват се реплики, психически състояния, инквизиторски сцени, които с фактологическа точност присъстват в документа на Богданов. Именно в настоящия вариант те се превръщат в сюжетен материал. Това е безспорно доказателство, че произведението е осмислено и преработено постфактум, след 1969 г., когато писателят вече живее в Италия и Англия. Тогава събитията са премислени и оценени свободно и са внесени промените, които формират политическия дискурс в романа.

Включването на новата тема води до сгъстяване на драматичните нюанси, върху новия текст явно рефлектира и чуждоземния колорит, свързан с емигрантския живот на твореца. Пример в това отношение е последната глава с вълнуващото описание на органовата литургия в швейцарската катедрала, чиито ангелски акорди очевидно отекват в душата на повествователя, не на героя. Тогава е извършена и последната редакция, която довежда сказа до стилова прецизност.

Инвариантните преноси в двата текстови корпуса - паратекстуалния и белетристичния - са лесно разпознаваеми, но същественото е, че те са променили романовата концепция. С този документ в ръцете, оптиката на творбата се разширява - визира не само аномалиите в т.нар. социалистическото строителство, но и политическите и моралните парадигми на комунистическата епоха. Но отварянето на съдържателната схема не спира дотук - полага се нов метатекстов фон - мотивът за националната историческа съдба и етнохарактерология. Той става детерминанта и реплика спрямо всичко, което се случва един век по-късно - строителството и рухването на гигантския покрив.

Писателят разравя дълбоко корените на гигантската разруха и доказва, че те смучат отровни сокове не само от човеконенавистната идеология, но и от травмите на националния характер, моделиран от пет века робство. Историческото, политическото и психологическото постоянно се дифузират, темпоралната структура абсорбира белезите на три епохи и съдбата на "покрива" постепенно придобива епически и символични мащаби. Към този мащабен исторически обхват се експлицира и митологична тъкан - актуализиран е стародавният мит за вграждането на човек в основите, уродливо деформиран и политизиран за нуждите на комунистическата утопия. Кръвожадната жертвеност, вградена в архетипови, ирационални представи от предисторически и езически времена, идеално пасва на антихуманните идеи на доктрината.

3. Третият архивен източник е особено важен за литературната наука, той е формула за автентичност и своеобразен автограф, разписващ "пътния лист" на книгата. Става въпрос за ръкописни бележки и фрагменти, засягащи пряко зараждането и конструирането на произведението. Г. Марков е нахвърлял щрихи, факти, имена, непосредствено свързани със събитието, даже преди то да се е случило. Пред очите ни оживява протичащият литературен процес - събирането на материала, стъпките на автора из местата на бъдещата драма (ходил е по покрива), имената на хората, които ще населят страниците на романа, наброски на идеи и отношения. Тези записки са особено важни - представят един предварителен проект за романа, в който е била предвидена първолична форма на сказа и авторът е проектирал себе си като един от участниците в строителната епопея. В ръцете ни е оригиналното доказателство за развой и промяна не само на фабулата и сюжетната история, но и на наративната техника.

Според самия Г. Марков съществували са поне 400 страници ръкописни записки на тема "Покривът", но сега са останали едва десетина. Да приемем, че и това е милост на съдбата към литературната историография.

Към паратекстовия комплекс спадат и някои от "Задочните репортажи". Освен в "Биография на властта", романът е обект на отделен текст - "Великият покрив" (Марков 1990б). Но така също и в други заглавия са разпръснати лица и случки, които се появяват в белетристични епизоди на книгата. Всъщност знаменитите репортажи са жанрово различен, публицистичен дублет на това произведение, в тях е скрита неговата истинска биография. Поради това най-пълният възможен прочит е контекстуалният - едва чрез него се разгръщат смисловите обеми, вложени в творбата.

В един от запазените архивни ръкописи Г. Марков си прави самоанализ, отчитайки собствената си извънмерна амбициозност, която той определя като "суета". Благословена е тази суета, щом се изразява в дълбинен разрез на заобикалящия свят, в творческа доблест и в неописуем труд. Поради тази "суета" и висока самооценка, той не се задоволява със създаването на "съвременен производствен роман", каквито конвейрно се фабрикуват в онези години. Напротив, злополучният строеж за него е само повод и отправна точка, която го завежда в неизследвани от никого територии. Той се заема да анализира болестни процеси и да назове проблеми, които пропагандните институти квалифицират като "грешки на растежа" и буржоазни остатъци".

В документа "Стенограма" Г. Марков споделя амбицията си да прогледне зад фасадата на соцстроителството - в психологията на т.нар. "нови хора". Затова романът е населен с огромен брой персонажи от различни социални прислойки - бивши селяни и еснафи от малки градчета, изтикани от патриархалния си бит и вкарани в чуждия им индустриален хаос; обикновени работници, техническа интелигенция, инженерите на строежа; студенти-бригадири и младежки компании, партийни и комсомолски функционери, началници и кадровици и освен това "врагове с партиен билет" и концлагеристи, доносници и агенти на Държавна сигурност, които слухтят из строежа. Налице е пълен срез на социалната стратификация, за да се очертае многоликата, противоречива, нехомогенна маса, която суровият партиен диктат се стреми да превърне в послушна и безлична.

Но многообразието на социума не е единствената трудна задача, с която писателят се справя блестящо. Още по-сложна е темпоралната композиция - разположена е в три исторически периода - петвековното робство, военновременната епоха преди 1944 г., деветосептемврийския преврат и накрая социализма, когато се строи и пада покривът. Настояще и минало се взаимопроникват и осветяват непрекъснато, застигат се в асоциациите и в спомнянето, сливат се в психическите рефлекси и текат изоморфно в мислите на разноликите персонажи. Миналото е впито в плътта на сегашното, то го моделира, подронва го и обяснява.

Богато оркестрирана и преплетена, времевата структура успява да историзира не само конкретната злополука, но и манталитета на хората, струпани около руините. Фабулата обаче протича само в рамките 3-4 часа. Нейният градеж е постъпателен, в съответствие с композиционния замисъл на автора да се обговори ставащото от осем гледни точки, "инцидентът" да се прочете през реакциите на различни социални типажи.

Водещи в интригата не са самите действия, а поведенията на лицата, провокирани и интензифицирани от екстремалния срив. Важна е загубата на човешки животи, труд и материални ценности, но писателят се интересува предимно от нравствените устои и духовните качества, които се изявяват на ръба на кризата, вълнува го въпросът за моралната отговорност на отделния човек и на системата като цяло. Така се очертава втората основна дилема в романа - Покривът и Моралът.

Всъщност книгата изследва истините за политиката и живота, за народопсихологията и нравствените норми на своето време. Чрез личните съдби на персонажите сумарно показва драмата на общността. С прецизност на хирург авторът изследва различните социални групи, когато са изправени пред хаоса и пред нелепата гибел на хората. Не спестява нито белите, нито черните краски - рисува нещата, каквито са. Етиологичният нерв на книгата асинхронно пулсира в репортажите, където съществува следният пасаж: "Сгромолясването на покрива се превръща в недвусмислена проверка на нравствените стойности на нашето социалистическо общество. Подобни проверки са нещо като спонтанно народно допитване." (Марков 1990б: 136).

Още в началните страници на преден план излиза т.нар. "авангард", в чието име се осъществява диктатурата - работническата маса. И какво се спотайва в редиците й - алчни и нравствено убоги екземпляри, кариеристи, егоисти, хитреци, печалбари и крадливи субекти, довлечени на строежа под напора на икономическата конюнктура. Това са онези "неграмотни бабанковци" от село, за които се говори в стенограмата и които се разбягват като пилци след катастрофата. Най-общо са характеризирани в една пълна със сарказъм реплика: "Работническа класа! Ако продължаваме да си мислим, че каскетите правят класата и по-лошо може да стане! Марда!"

Но не става въпрос за предпоставеност и едностранчивост нито в тази група, нито в останалите, не и при Георги Марков. Тук са и светли и скромни личности, работливи, търпеливи и мъдри хора от народа - Киро Невестата, бившият концлагерист Луко, майстора Ташо, Стефчо Марципана и др. Писателят е инженер по професия - познава и меда, и жилото на класата, сред която минават доста години от живота му. Затова със симпатия и разбиране надниква в душите и в битието им, гледа ги не отвисоко и отдалече, а в упор, и от тази близка дистанция образите се явяват живи и убедителни, а реакциите и словата им жизнено автентични. Едно е безспорно в общата работническа психология - безпогрешно разпознават истината и лъжата, честния и безчестния, правдата и кривдата. Най-безпощадните критики и упреци към началството и властта са вложени в техните уста. Класата като цяло не вярва на фалшивите лозунги, наясно е с властолюбието, привилегиите и беззаконията на партийната каста. Но по стар български обичай, критики и истини се споделят под сурдинка, зад гърба на управляващите и само на ръба на кризата; щом въпросът се постави на живот и смърт, недоволството и самозащитните реакции избухват открито. Тогава с пряма, дори профанска лексика работниците отхвърлят кухите фрази - един красноречив пример е този цитат: "Стига лигавене с приказки! До гуша ми е дошло да слушам! Говори за идеали на ей тия тримата, дето ги няма!"

Значително внимание в персонажния състав е отделено за заводската интелигенция - инженери, техници, обектови ръководители. Тук са най-добрите постижения на автора - индивидуално оцветени и психологически защитени образи, носещи на плещите си най-големите отговорности на строежа и на епохата, в която живеят. Те са специалисти с висше образование, но командвани и потискани от невежата партокрация, от недоверието и подозрителността на явни и тайни кадровици. Те са организаторите на спасителната акция, способните на саможертвеност за спасяване на машините, на страната на справедливостта са. Много от тях са белязани с горчива житейска драма - Димшин и Надежда, Мишката и Александрийски, Стефчо Марципана. ПО СВОЕМУ РАНИМИ И УЯЗВИМИ, всеки от тях носи тежкия кръст на неправдата, страданието или предателството, на забранената или предадена любов, но точно поради това са пленяващите и релефни фигури в романа. И сред тях има изключения - напр. инж. Батев, епикуреецът, виновникът за злополуката, все пак опазва високите принципи на съвестта, отказвайки да натопи друг за своята вина. Към тази прослойка на образовани технократи са отправени надеждите на писателя за България.

Със симпатия е обгърната младежката група - студентите-бригадири и компанията на Марципаните. В техните китари и предизвикателства, в младежката им чистота и усет за справедливост писателят открива все още непоробеният дух и жизнената енергия на бъдещето. Тяхното присъствие в сюжета разсейва тягостната атмосфера на трагичните събития.

Третият разред от субектите в романа са онези, които стоят най-горе в административно-командната йерархия и най-ниско в моралната скала - партийните началници, секретари, кадровици и техните протежета. Некадърност и посредственост, подлост и интригантство, кариеризъм, властомания, агресивност - такива ги е обрисувал Г. Марков и никак не е сгрешил. Тази нагла и деструктивна каста се афишира и изживява като богопомазан собственик на страната и още оттогава върху името й започва да се трупа грамадата на народната омраза.

Между сигментите на социалната йерархия съществуват ярко откроени зависимости и отношения - както колективни, така и индивидуални. Г. Марков улавя напреженията в недрата на социума и умее да ги изрази в художествено убедителни сблъсъци и конфликти. Най-същественото, което показва, е пропастта и отчуждението между комунистическата партия и народа.

Враждебната дистанция между тях е запълнена с недоверие и презрение, със страх и омраза. Изразява се многократно в реплики, сцени и диалози. Кулминациите са в критичните епизоди при затворения портал, обсаден от близките на ранените и загиналите, в липсата на доброволци и в мълчаливия отказ на хората да последват началника на строежа в параноидната му изстъпленост и самоубийство сред гигантските руини на покрива. С всяка своя страница тази книга опровергава пропагандната измислица за "единство" на партията и класата, за взаимната любов и доверие между партията и народа. Напротив, и партийците ПРЕЗИРАТ масата и също се страхуват от нея. Истината, оголена и крещяща, е неопровержимо внушена - тя е в жестовете, в просторечието, в поведенческите реакции на героите. Затова няма път за романа в публичното пространство в продължение на 60 години. Защото е първият незадочен репортаж от българската антикомунистическа сага.

Виртуозен е начинът, по който Г. Марков разширява и уплътнява т.нар. "производствена" тематика. Свързва я с всичко, което става в обществото в току-що преживения сталинистки политически период - според хронологията на романа само седем години са изминали от параноята на подозрителност, от истеричните събрания против "враговете", от репресиите и терора над хиляди невинни хора, запратени в концлагери, затвори и безкръстни ями. Страховата психоза, насилията и нагнетената омраза на тези инквизиторски времена са травмирали незаличимо съзнанието на хората, които би трябвало да съградят имагинерното "светло бъдеще" във вид на грандомански цехове и нелепи заводи. И когато вече е далеч от родината, писателят продължава да живее с травмите от преживяното, но това е всъщност атмосферата, в която се ражда окончателният вариант на "Покривът", а той е репетиция за голямата книга на неговия живот - "Задочни репортажи за България".

Архивният текст "Богданов" е само ключът, отварящ темата за репресиите и терора на комунистическата власт над инакомислещите и несъгласните - вътре в партията и вън от нея. Адепт на тази сюжетна линия е романовият герой Иван Донков - фанатизиран комунист и затворник преди 9 септември 1944 г., след това следовател в зловещата Държавна сигурност, изпаднал в немилост и отново реабилитиран като директор на големия строеж. Г. Марков е срещал негови прототипи в работата си като инженер и даже изрично упоменава единия от тях - директорката на фабрика "Победа", бившата партизанка Маня, чийто съпруг пък е началник на концлагера в Белене. И като партийна функционерка в управлението на предприятието тя си служи със същите диктаторски методи като в бойния отряд. След като подчертава, че "Маня беше един от редките примери на комунистически фанатизъм и идеализъм", няма съмнение, че образът на Донков попива черти от господарката на софийската фабрика (Марков 1990г: 21-27).

Странно е, че няма нито един чисто фикционален образ по страниците на романа. И най-мъчителните сцени, и най-демоничните обсесии са уплътнени от житейски прототипи и събития, звучат реалистично и усилват мрачната обагреност на повествователния език. И в този случай писателят се доверява на своя многострадален опит - бил е свидетел, наблюдавал е лично как Злото поразява и убива не само нещастните жертви, но погубва и своя носител, превръщайки го в античовек. Съдбата постоянно е помагала на словото, отвеждайки твореца на точното място - в една и съща квартира с двойник на романовия Донков - болен психопат, бивш следовател от ДС, който продължава да упражнява сатанинската си служба, изтезавайки собственото си семейство (Марков 1990д: 82-86).

Много страници на романа разкриват психическите деформации в личността на комуниста сталинист Донков. Всички житейски и екзистениални липси на ученическите години превръщат самотния младеж в озлобен индивид, изпълнен с ненавист и завист към щастливите и богатите. Комунистическата партия се оказва убежище за разрушителната енергия и негативните страсти, тя се нуждае от ощетените индивиди, за да ги превърне в безличен "милиарден юмрук", готов да руши и убива всичко, което се изпречва на пътя й към властта. В нейните редици екстремираните личности се ползват с предимство. Душевното уродство е железният белег на фанатика и то е неговата пътна карта към властта.

Детайлно е разгърнат този образ и в личните, и в социалните му измерения. С вместване на ретроспективни и асоциативни епизоди в потока на сегашното, героят е представен в ролята на безмилостен следовател, който, в името на партията, осакатява и погубва своите жертви, нарочени за "народни врагове". Освен в пряко описание, фигурата на Донков се гради и по огледален принцип - в спомнянията и мислите на други герои - Димшин, Надежда, Александрийски, Мишката. Другите разказват за ролята му в инквизициите в преизподните на ДС, като фактите са натуралистично заимствани от изложението на Богданов, за циничното отношение и безпардонна намеса в личния живот на подчинените му в завода. Той е вездесъщото лице на партията, която заповядва и контролира всичко. И след като е сменил зловещото поприще с гражданска професия, фанатикът си остава същият, методите и нагласите му не се променят, и на строежа въдворява атмосфера на страх, шпиониране и доносничество. "Подозрението, това е постоянното му състояние. Тежка сянка и върху най-добрите му помощници." - е само една от констатациите за него. "Великият покрив" и животът на пет хиляди строители са подчинени на маниите за величие, власт и слава, на абстрактните мечтания за световна комунистическа империя на едно нравствено и психически банкрутирало лице, което обаче е представителен член на управляващата партия. Той обаче е лицето, въплътило гнетящия дух на тази епоха.

Кулминацията на комуноидната параноя е докрай разголена в изявлението на героя: "Ако в името на Спарта един син трябва да убие майка си, ще я убие, без да му мигне окото! Защото това е осъществяване на идеологията и всички понятия, всички мерки са ясно определени от тяхната партийност!"

И други монолози и тиради, разпръснати в сюжета, разкриват теоретическите постулати на комунизма, за когото свободата и индивидуалността са най-големият враг, животът е нищо, а Партията е панацеята, заменила съвестта и морала. Тя е Богът на комуниста. В речите му стоманено проблясват фашизоидните закони на Големия брат, в пряк и в художествен смисъл. Именно това е големият "грях" на Георги Марков - показа, че страната е попаднала в ръцете на зловещи призраци, изскочили от скверните подземия на съвременната комунистическа инквизиция. Българският Джордж Оруел пресъздаде не антиутопията, а смразяващата реалност на комунистическия строй.

Но истинският художник стои далеч от соцреалистическия канон за строго разграничение на положителни и отрицателни герои. И в самотната, обладана от демони душа на Донков, открива трагизъм и спотаена болка - преследват го гласове и призраци от миналото, лудостта на страха и сенките на дебнеща заплаха терзаят безсънните му нощи. Съсипаната душа си отмъщава, лишавайки нещастника от покой, от радости и от човешка обич.

В крайна сметка писателят дава шанс и на този "мрачен и зъл" самотник да изкупи греховете си - гибелта му е безсмислена, но е израз на доблест и чест, той поема вината си и не изменя на принципите си, колкото и налудничави да са те. Страховитата им власт го пришпорва наравно с лудостта, но все пак фанатизмът на вярата в партията го уподобява с религиозното упование на протестантския пастор, загинал с молитви на благодарност към Господа по време на садистичните "разпити". Ето какви корелации придават философска дълбинност на емпиричните конструкти в романа. Макбетовски реминисценции уплътняват духовните биографии на героите, съчетавайки българското и политическото с общочовешкото и битийно-трагическото.

Мартин Димшин, реабилитиран концлагерист, главен инженер на строежа, е моралният антипод на директора Донков. Той е човешкото лице на комунистическата утопия, носител на идеалите, обещавани от нея. В сложно изваяния му образ писателят е вложил катастрофическия почерк на времето. Раздвоение, страдание и разочарование бележат неговия житейски и духовен път. Само един разпокъсан, драматичен фрагмент в споменните визии го свързва с партизанското движение, от което едва е оцелял. След "победата" се надява да осъществи мечтите си за щастие, учение, съзидание. Чувството за справедливост, честност и достойнство, почит към паметта на бащата комунист го изправят срещу грандоманията на партийните вождове и бюрократи, срещу извращенията и подозрителността, сеещи страх в обществото. Той е разбрал твърде рано, че зад тях се крие жажда за власт, за облаги и привилегии. За институциите на терора подобен човек е "опасен враг" и мястото му е в затвора, независимо от партийната му биография.

Чрез Димшиновата одисея Г. Марков вписва в романа една от политическите драми на времето - ловът на вещици в комунистическите редици, след като вече са били довършени физически и всякак "враговете" от демокраичната опозиция. "Врагоманията" намира най-точните си дефиниции пак в репортажите на Марков, откъдето е следната сентенция. "Нищо друго не е по-необходимо за живота на едно комунистическо общество от съществуването на враг." (Марков 1990в).

В "Покривът" тази тема се персонализира в травмираната психика на бившия партизанин и главен инженер на строежа Димшин.

Психологическият дискурс не се побира в рамките на сетивно-пластическото изображение. Пресъздаден е и чрез фигури на ретроспекцията, а знайно е, че споменът е бледа сянка на истинското преживяване - то изисква други графически, емоционални и пластически решения за постигане на драматизъм и осезаемост. Сетивността на болката се губи в отзвук и припомняне, чувствата са заменени от самоанализи. Разрушената психика на героя е отпечатана в статични състояния - празният поглед, припадъци и вцепенение, потъване на съзнанието и отдалечаване от самия себе си, бягство в абсолютната самотност, мазохистична необходимост да бъде близо до изверга. Димшиновите кошмари от миналото непрекъснато изплуват и се редуват с реалните ситуации. Времената се сливат, обявявайки своята свързаност, причинност, аналогичност. Нищо случващо се на строежа не е случайно, всичко е заченато в предишните времена и поведения. Инженерът е реабилитиран, но смазващите преживявания от концлагера продължават да тровят съзнанието му, където хронотопът губи границите си - само Аз-ът се е променил тотално, поразен в най-съкровените си съдържания - вярата, любовта, надеждата. Това е начинът на твореца да покаже, че свободата вън от затвора е привидност, тя е продължение на робството в други условия.

Миналото е умъртвило слънчевите територии на екзистенциалната хармония, в умъртвените сиви зони лежат труповете на всички илюзии, там е захвърлена бездиханна и мрачната утопия. Преди да се срути "Покривът" и преди да падне от историческата сцена, комунизмът е умрял в душите на най-верните си рицари. Ако след седемгодишните си страдания Димшин продължава да се бори за нещо, то е, за да защити простите, но сакрални ценности на живота от налудничавите мономани и лукавите подлеци, докопали се до властта - скъпи са единствено децата, приятелството, човешкият живот, нищо друго не го изтръгва от вцепенението. Потвърждава го цитатът, който несъмнено е добавен в емигрантската редакция: "Ако сега трябва да излеза в гората, ще си пъхна единия крак под трамвая, защото и с един крак се живее. Народ ли? Народът е колективна курва, която няма равна на себе си! Ако сега Донков им заповяда да ми се кланят, ще хукнат да ми ближат подметките, ако им заповяда да ме плюят, ще се удавя в слюнките им." По-силно морално отрицание на комунизма, по-тежко клеймо върху сервилната маса и по-рязък отказ от собствените заблуди, струва ми се, няма в българската литература от втората половина на 20. век.

И може би още там, пред сюрреалистичните развалини на пернишкия прокатен цех писателят сам е изрекъл думите на своя герой: "Не, тук не може нито да се живее, нито да се строи. Тук всичко е обречено, извратено още от зачатието си... и единственото, което трябва да направя, е да се махна, да си събера багажа и да си отида."

И действително го направи. Но не сам. Една осма от нацията го последва. По същите причини си замина. Днешната демографска ситуация доказва, че написаното е същинско пророчество - противно на известното твърдение, творецът се оказа пророк в/за собствената си страна.

Димшин и Донков персонализират противоречивата двойственост на системата, те олицетворяват доброто и злото, човечността и мракобесието, любовта и омразата, съзидателството и рушенето. Обаче не са изградени като антиподи, а като две лица на същото, взаимно ненавиждащи се, но неразделни един от друг. Те взаимно се дебнат, сравняват и неуморно се преследват. Всеки на свой ред очаква разбиране, оправдание или прошка от другия. Казано с езика на идиома - те са двете страни на една монета. Заедно се доближават до един от знаковите образи в творчеството на Г. Марков, извлечен от новозаветния мит за Архангел Михаил, трансформиран естетически в изразителна огледална метафора - "белият ангел с черни крила" и "черният ангел с бели крила". Г. Марков дълго носи и осмисля този символ, докато успее да извае противоречивата му същност в едноименната пиеса, обрала лаврите на Единбургския театрален фестивал през далечната 1974 г. Появата на мотива и в страниците на "Покривът" свидетелства за осмислящата дистанция, за появата на християнския ценностен модел в светозрението на твореца. Социалната критичност на текста се надгражда и преминава в по-висша модалност - на философско-метафизичните идеи - и не само в горепосочената връзка. Вярвам, че това също е индикация за повторно доработване и нова редакция на романа.

Големият национален писател се разпознава дори само в една страница. А в този текст много от страниците поставят строителния инцидент в светлината на историческата и етнохарактерологическата проекции. Повествованието не се вкаменява в краткия отрязък на текущия миг, колкото и драматичен да е той. Освен на строителни и политически безумия, писателят е свидетел и на моралните изстъпления на своите съвременници по времето на деветосептемврийския терор и след него. Преживял е погромите и безсвястните тълпи, скандиращи "смърт", видял е безчислени каиновски предателства и е усетил мириса на кръвожадна стръв - пред очите му се срутва всичко човешко. Действителността на 40-те и 50-те години буквално се дави в изобилието от нравствена низост и морални падения, когато уж се полагат основите на "най-хуманната система". Докато братството, приятелството, любовта и милосърдието между хората се гърчат в калта, разменени за жалко животинско оцеляване.

И писателят народовед знае, че тази мръсна пяна не е новородена, че е насъбирана и утаявана в тъмнините на робството и вековните унижения, за да се надига всеки път, щом настъпят разгромни и разделни времена, бележейки поредния позор и все по-ниското стъпало в моралния облик на нацията.

Интересен е начинът, по който тази мрачна тема е въведена в разпокъсаната фабула - чрез биографията на една интригуваща персона - Надежда. Тя е белязаната от предателство, заразена е с проклятието на рода си - носи наследствения бацил в характера и в кръвта си. Предава любимия си, за да спаси себе си. Оказва се, че и предателството има свой древен и неумиращ ген и че и той се предава от дядото на бащата, че и на внучката. Пред лицето на жестока заплаха генът подавя волята и чувствата на индивида, затова въпреки волята си Надежда подписва фалшивите показания като свидетел срещу човека, когото обича. Осакатява не само неговия, но и собствения си живот.

Следвайки своята теза за историческите корени на тази отблъскваща черта в българския характер, особено след като е видял множествените й проявления в десетките скалъпени процеси, Г. Марков търси най-известния пример на предателство в българската история. Намира го лесно - кой не знае името на поп Кръстю, кой не е плюл връз него, щом още от първата читанка българинът започва да срича ругатните за "тоя мръсен червяк , тоя низък роб, туй петно за Бога" и прочие люти ругателства и клевети. Името отдавна се е откъснало от лицето на клетия ловешки свещеник, за да се превърне в символ на най-противното деяние. Поп Кръстю не е съмишленикът на Г. С. Раковски в списването на в. "Дунавски лебед" и участник в неговата легия, не е интелигентният и образован свещенослужител, адмириран в пътеписите на Феликс Каниц, не е сподвижник на Апостола и владишки свещеноиконом на Орхание, не е и авторът на възрожденска сатирична лирика, публицистика и стихове с нравствено-религиозни поучения - "поп Кръстю" е името знак, сочещо най-омразното предателство в българската история. Но кой смее да каже, че е означаемо на нещо много по-страшно - просмукало е в себе си колективната морална низост на племето, което се скрива зад осквернената фигура, за да оневини себе си. Като струпва върху един, посочен с пръст, човек непоносимата историческа вина, племето въздъхва облекчено и пак се самосъзнава като невинно, пак продължава да се самозалъгва и величае. Защо не - има си икона, на която се кланя, и друга такава, върху която да плюе, вместо да се кае и да се вглежда в себе си. А между двете икони вопие страховитата истина, че предателят на Апостола не е един, а са десетки - обирджиите от Тетевенско начело с Общия, арестуваните комитетски съзаклятници от Ловеч и ония от Търново, които не си мръдват пръста да спасят единия Син на майката робиня, и тези, които го съдят наравно с турците. Че предателите са навсякъде, където се появяват героите - на Оборище, по пътя към Околчица, в Тетевенския Балкан - топосите на срама нямат чет и са по цялата българска земя. Тази тема край няма.

Клеймото покрива факта, че клеветниците на поп Кръстю, които скоропостижно го изпращат в гроба и 120 г. сквернят паметта му, не са само новите ловешки чорбаджии управници след Освобождението, чиято алчност той е имал доблестта да изобличава в писанията си и от авмона. Но и лековерната суета на интелигентския елит, който цял век след това се доверяваше на Вазовата поетическа митология, без да се интересува от фактите, табуирани и заровени в архивите, защото трябва да се пази душевното здраве на народа, току-виж е потрябвал за пушечно месо в някоя война със съседите. То и до 90-те години обществеността не знаеше за требника на поп Кръстю Никифоров, за изследванията на Д. Кацев-Бурски, за ръкописите на д-р Ил. Еврев и Д. Панчовски, табуирани в архива на Народната библиотека или забранени за публикация. Какво остава за началото на 60-те, когато ловешкият концлагер не е кхмерска, а нашенска реалност, но ний и това не знаем, разбира се.

Не упреквам Г. Марков, и аз до преди няколко години пребивавах в същия грях, преподавах на свои ученици патетичната митология, без да се замислям за изворите и за мотивите на всенародното оплюване. Щом дядо Вазов е казал, място за съмнение значи няма, съвестта ни е предварително умита от авторитета. Изборът на Г. Марков е предопределен от несвободата на информацията, от идеологическите табута и фалшификации в лакейската комунистическа историография и атеистичната политика. И той, както всички, се доверява на удобния мит, защото в романа му върши идеална конструктивна работа.

Историческото лице става маркер на вложената в образа на Надежда естетическа идея, необходимият популярен символ, който безотказно поражда негативна реакция в масовото съзнание. Митът за поп Кръстю е функционална фигура знак, на която се опира нравственият замисъл на сюжета. А целта му е да акцентира върху една неудобна, премълчавана в родното пространство тема - предателството като черта на националния характер. Във времето на гоненията през 50-те години на 20 в. този грозен феномен се развихря с пълна сила и хиляди хора са заставени с насилия и заплахи да клеветят и предават своите близки. Документални податки за него има и в свидетелството на Ст. Богданов, където се споменава за млада жена на име И. Кършовска със сходна съдба, а още по-потресен е фактът, че собствената му майка и жена са се отвърнали от него (Марков 1990а).

Задачата на автора е чрез мита да разчете народопсихологическите аспекти на това понятие. Изровени са мотивите на предателството, впити в страховете и насилията на робското минало. В протежение на пет века и десетки поколения матрицата на ужаса се запечатва в родовата памет, в кръвта и в клетката, за да ерозира характера на българина, да избуи отново, щом над главата му за пореден път се надвеси сянката на сатъра.

Такъв е случаят с кръвната внучка на поп Кръстю, любимата, която предава Димшин, за да се спаси от репресии. Новото в интерпретацията е, че героинята се бори с наследствения ген, търсейки героя и героичното в живота. Носител на модерно културно самосъзнание, тя живее с мисълта, че геройството на духа е по-силно и може да надделее над биологичната плазма, да промени генома на новите поколения. Тя се лашка между двата нравствени и емоционални полюса, изпитва както страха и подлостта, така и разкаянието и побеждава демоните на предателството чрез силата на себеотрицателната любов. Любовта е единственият шанс на човека в тази мъчителна духовна и национална драма.

Финалната глава съдържа подробно описание на рухването на Покрива. То е синтез на предметно-сетивната пластика и есеистичното изговаряне. Пасажът е ритмизиран с трикратен лайтмотив в сегашно граматично време - "Великият покрив пада!" Възглас, наситен с различни конотации - веднъж е визията, грохотното случване, но в него са и чувствата - изненада, изумление, потрес. Лайтмотивът засилва напрежението като прорязва емоционално графичния рисунък. Г. Марков, с майсторството на визионер, художник и специалист, с оптическа точност пресъздава процеса на сгромолясването от първата пукнатина до последния детайл. Визията е експресивно сюблимирана и живописно нарисувана, така че читателят се чувства участник в страшната злополука, сам наблюдава как величественият "въздушен булевард", красивата "самолетна писта" за минути се превръща в гигантска руина. Раздвижената графика се насища и с човешка сетивност - нанизват се епизоди с поименни трагедии на хора, загиващи под бетонната грамада, изплуват сгърчени лица, кънтят неистови смъртни писъци. Сцената е невероятно натуралистична, дори сюрреалистична, само очевидецът може да я пресъздаде.

Но трагедията е закономерност - към това заключение води логиката на целия разказ и то е изведено в специални надписи с главни букви. Те са своего рода авторови диагнози, надхвърлящи идейно контурите на покрива - "Тук е станало саморазрушаване! Закономерността изисква падането да продължи!"

Всичко, което се случва в развоя на сюжета - пречупените съдби на героите, наранената им психика, моралният релативизъм и идейният фанатизъм, подлостта и кариеризмът, социалната и политическата пропаст между управниците и народа, недоверието и подозрителността, греховете на миналото и сегашните извращения - това са гнилите и лъжливите основи на Покрива. Той просто няма как да не падне, защото в основите му е заложена антихуманната утопия. Тя е тотално сгрешената, обречената основа. Срутването не е инцидент или грешка, то е симптом за корозия и заболяване на обществото. Гигантският Покрив, който би трябвало да изразява триумфа на системата, става емблема на нейната неминуема гибел. Може ли да се каже, че тази книга днес не е актуална?

Обяснимо е, че публикуването на романа, предрекъл неизбежното сриване на тоталитарния свят, не е било допустимо в тогавашните условия. В началото на 60-те години буренът на тоталиризма е задушил напълно цветовете на демокрацията, съветският империализъм е подавил националния дух, а мракобесието стъпква всеки кълн на съвестта. Но се намира един писател, който има смелостта и куража да оповести, че хората на словото и духа могат и са длъжни да променят историята. Като изричат истината и си заложат непокорната глава дори като обещаят живота си на Свободата.

Георги Марков следва светещите стъпки, врязяни в отечествената мартирология, той приживе е влязъл във възрожденската будителска традиция. Но колцина днес следват примера на великите синове на нацията? Поради което не само прословутият покрив край Перник, цялата страна е в руини и скоро няма да се вдигне изпод отломъците на апатията и отчаянието.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Описанията на сатанинските издевателства в спомените на други свидетели са много по-апокалиптични и в тях като ръководител и вдъхновител е посочен самият Стефан Богданов. [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Марков 1990а: Марков, Г. Бележки. // Марков, Г. Задочни репортажи за България. София, 1990.

Марков 1990б: Марков, Г. Великият покрив. // Марков, Г. Задочни репортажи за България. София, 1990.

Марков 1990в: Марков, Г. Биография на властта. // Марков, Г. Задочни репортажи за България. София, 1990, с. 47-60.

Марков 1990г: Марков, Г. Република на работниците. // Марков, Г. Задочни репортажи за България. София, 1990.

Марков 1990д: Марков, Г. Старши лейтенанта и нощта. // Марков, Г. Задочни репортажи за България. София, 1990.

Марков 1997/1998: Марков, Г. Покривът. Катастрофичен роман-алегория. // Български месечник, 1997, бр. 1, с. 19-30; 1998, бр. 2-3, бр. 6-7, с. 90-103.

Марков 2007а: Марков, Г. "У нас е жива лудница". Стенограма. // Факел, 2007, бр. 1, с. 162-175.

Марков 2007б: Марков, Г. Покривът. Глави от роман. // Факел, 2007, бр. 1, с. 142-162.

Матеев 1993: Матеев, Митко. На Словото Ти уповах. София, 1993.

Христов 2005: Христов, Хр. Убийте Скитник. София: ИК "Сиела", 2005.

 

 

© Цвета Трифонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.11.2007, № 11 (96)

Други публикации:
Георги Марков. Покривът. София: Сиела, 2007.
















Партньори