Третата стихосбирка на Гален Ганев излиза с реномираната марка на Издателско ателие Аб, дало път на редица важни за 90-те поетични книги. Изтънченият усет на Анго Боянов за стойностното в най-новата ни литература, демонстриран досега успешно, е забелязал и стиховете на пловдивския автор, който през 1991 г. с “Роля” става лауреат на голямата награда “Южна пролет”.
        “Концерт за шапка и перо” е добре промислена книга, изтъкана от четири цикъла, разпитващи за връзките между изкуствата, за творчеството и Твореца. Ромоленето на словото е забъркало като “черна магия” музиката, танца, рисуването, скулптурата, театъра, (скучното) кино, за да се спусне в дълбоките води на познанието (характерната особено за “Мелодични картини” водна метафоричност умело събира ефирността на музиката и леенето на езика в образите на морето, лагуната, реката). Класическите за литературата отъждествявания на музицирането и поезирането в късовете със заглавия-инструменти е дало като резултат дискурсивно изразяване на асоциативността, събудена от звуците и формите на цигулката, виолата, контрабаса. Вероятно неправомерна свръхинтерпретация би открила и фигурализациите на един дискретен еротизъм, у-таен в слятостта на материалния инструмент и сетивността на изпълнителя, в хармонизиращата света борба между телата на инструментите и духа на музика(н)та. Всичко това обаче е стегнато в корсета на смирената религиозност, търсеща пролуките към трансцендентното, задаваща въпроси за същността на началото и финала, на кръговрата (тези стихове не вярвят в края на века, за тях, струва ми се, няма значение и подредеността на красивите нули в годината на отпечатването им).
        Почти радичковското вглеждане във вървежа на птичето царство по белия сняг, по белия лист в “Зима” е обърнало взор към природата и към поезията, към поезията на природата, загърбвайки, с изключение на празника на пазара от “Огледало” и битовизма в “Човечарник”, прозата на живота. Двете стихотворения все пак градят интересен интертекст с ягодовите полета и нашумелите напоследък мухи от художествената продукция на последното десетилетие, но съзнателно се пазят и стоят встрани от заиграванията на постмодернизма, както става ясно от приключващото книгата “Съкровено” и от останалите самонаблюдаващи се стихове, утвърждаващи автомитологизма на artиста.