Ангел Петров

web

1. В лингвистиката на текста и в методиката на обучението по български език (МОБЕ) съществува класификационен принцип, според който върху основата на функционални, смислови и езикови характеристики текстовете се определят като повествования, описания, разсъждения и др. В изследвания, посветени на текстовата типология, проучването на посочените разновидности се прави от различни методологични позиции. Според едно от многобройните мнения става въпрос за групи от монологични изказвания, наричани функционално-смислови типове реч, които се обособяват на базата на логико-смислови, лингвистично-структурни и функционални особености на текста (Нечаева 1974)¹. Според друга интерпретация обект на анализ са текстоизграждащи форми без статус на самостоятелни текстове, които функционират като образувания, доминирани от наративни, дескриптивни, аргументативни и апелативни надизреченски единства (Добрева, Савова 2000:115-116).

От посочените становища следва, че в типологизацията на текстовите „сортове“ се отразяват резултати от анализационни процедури, приложени върху вече създадени речеви продукти (или техни конституиращи части). Проучва се готовият текст, за да се идентифицират и представят негови информационни, композиционни, функционални, стилистични и пр. характеристики. За МОБЕ такъв анализ, наричан според целите и гледната точка на изследователя текстолингвистичен или дискурсен (Петров 2000:10-13), е основа, върху която се изгражда система от методически средства, предпоставка учениците да овладяват умения за резултатно възприемане на езикови съобщения.

Неоспоримо е твърдението, че рецепцията и продукцията на речта се различават както по своята психологическа природа, така и по структурата и функциите си. Следователно методическата системата, която осигурява условия учениците да овладяват умения за създаване на речеви продукти, ще е с ограничена функционалност, ако е конструирана върху алгоритъма на посочения анализ. Възниква необходимостта в такава система да се отразяват преди всичко дейностните (динамичните), а не резултативните (статичните) аспекти на речевото продуциране.

Недостатъчно използвани в МОБЕ са възможностите, които предлага разглеждането на речевите дейности разказване, описване и разсъждаване като техники за изграждане на дискурса. Съществуващите инвариантни зависимости между определена дискурсна техника (ДТх) и комуникативното намерение на интерлокутора, предмета и условията на общуването, от една страна, и спецификата на ДТх на повтарящ се в определени ситуации, а не на уникален (спонтанен, единичен) феномен, от друга страна, позволяват да се конструира модел на понятието за дискурсна техника, в рамките на който да се обобщят неговите диференциални признаци.

Евристичният „заряд“ на идеята да се анализират същността, разновидностите и функциите на ДТх се корени в следната възможност. Познанието за ДТх е условие продуктивните речеви умения на учениците да се изграждат и усъвършенстват чрез участието на обучаваните в актуални дискурсни практики, разбирани като: а) процеси на реализация на система от ДТх за решаване на конкретни комуникативни задачи; б) институционализирани области (полета), в които използването на определен брой ДТх е предполагаемо като следствие от натрупан социален опит².

Обект на изследване в изложението, което следва, е овладяването от учениците на умения да създават адекватни на комуникативното намерение дискурси (Д) чрез обучението по български език (ОБЕ). Предмет на изследването са техниките за изграждане на Д, чрез които комуникативните интенции на обучаваните намират израз в речеви произведения с определени структурни, функционални и езикови особености.

2. Сред въпросите, чиито отговори имат пряко отношение към състоянието на ОБЕ в настоящето и към неговото оптимизиране в бъдещето, се откроява въпросът: Развиването на какви компетентности у учениците е водеща цел на занятията по български език?

Независимо че са възможни различни варианти на отговор, без съмнение това са компетентности, които осигуряват на обучаваните успешно участие в различни социални практики, осъществявани в разнообразни обществени сфери - битова, стопанска, медийна, научна и т.н. Усъвършенстването на такива компетентности, сред които централно място заема комуникативната компетентност, предполага чрез ОБЕ да се усвояват знания за езика и общуването, да се изграждат умения за възприемане и за създаване на Д, да се осмислят отношенията между хората като резултат от различни ценностни ориентации и нагласи.

От методическа гледна точка е важно да се определи мястото, което заема овладяването на ДТх като „разклонение“ в „дървото“ на основната за ОБЕ учебна цел развиване на комуникативната компетентност на подрастващата личност.

Според проучвания по МОБЕ овладяването на комуникативна компетентност от страна на ученика (с нейните съставки езикова, социолингвистична, дискурсна, стратегийна и др.) е комуникативнопрактическа цел на ОБЕ, отнасяща се до „овладяване на умения и навици за пълноценно участие в речевото общуване“ (Димчев 1998:149). Подобряването на дискурсната компетентност (ДК) на учениците (като подцел на овладяването на комуникативна компетентност) е ориентирано към усъвършенстване на уменията на учениците да възприемат и да създават речеви продукти (Д), които отговарят на определени изисквания и притежават предварително набелязани и очаквани качества (Петров 2000:42-45). Изграждането на умения да се „задействат“ оптимално различни ДТх при конструиране на Д с разнообразни структурни, илокутивни и езикови признаци е цел, функционално подчинена на овладяването на ДК от учениците.

Изводът, който следва да се направи, е, че овладяването на ДТх чрез ОБЕ е важна комуникативнопрактическа цел на обучението. Като резултат от нейното осъществяване учениците успяват по-лесно да преодоляват „хаоса“ от факти и смисли, с който се характеризира действителността. Обучаваните използват ДТх като механизми за „подреждане“ на съществуващите в социалната практика структури и йерархии на интеракцията в логична, цялостна и завършена „тъкан“, т.е. в повърхнината на дискурса.

Чрез умението адекватно на целите и ситуацията на общуване да използват различни ДТх обучаваните на практика доизграждат структурата на собствената си ДК, която е предпоставка за резултатността на участието им в речевото общуване.

Като конструират Д, учениците създават значения, но едновременно с това извършват и различни по вид социални действия. Те искат и/или осигуряват информация, съгласяват се с някого/с нещо или се противопоставят на някого/на нещо, приемат или отхвърлят нечие становище, защищават се или нападат някого (с езикови средства), проявяват уважение или неуважение към някого, иронизират, осмиват или използват средствата на езика с цел демагогия³ и т.н. За да се превърнат в Д с определена илокутивна сила, посочените интенции трябва да се „опредметят“. В статията като инструменти на „опредметяването“ се представят техниките за изграждане на дискурса, наричани за краткост дискурсни техники (ДТх).

3. Дефинирането на понятието за ДТх е изходна позиция при конструирането на система от методически средства, чието предназначение е овладяване на ДТх чрез ОБЕ. Сред основните характеристики на понятието се открояват преди всичко неговата същност, структура и функции.

3.1. На равнище същност всяка техника може да се определи като съвкупност от начини и средства за извършване на някаква дейност от интелектуален или практически характер. Техниката има инструментална стойност за реализиране на съответна интенция (речево или неречево намерение), например, за да се изпее ария, необходимо е да се владее техника на пеене; за да се боядиса сграда - техника на боядисване, и пр.

ДТх са системи от речеви действия, с чиято помощ при изграждане на Д се осъществява връзка между целите и предмета на общуването, от една страна, и вида на създавания конкретен речев продукт (Д), от друга страна. При „посредничеството“ на ДТх посочената връзка се материализира във функция на Д, чрез която целта на общуването се интерпретира в прагматичен план. Посочената особеност дава основание ДТх да се определи като инструмент на мисленето и интелекта за „превръщане“ на комуникативните намерения на общуващите в речеви продукти с определени качества.

Използването на ДТх в комуникативната практика стимулира динамизирането на различни речеви умения и навици.

Както е известно, по своята природа речевите навици са едновременно механични и стереотипни. Като параметри за тяхното изграждане се изтъкват безсъзнателност, пълна автоматизираност, съответствие с нормите на езика, нормален темп (скорост) на изпълнение, устойчивост и др. За разлика от навиците, речевите умения въпреки ситуативната си обусловеност имат творчески характер, тъй като условията на общуване никога не се повтарят напълно и това налага за всеки конкретен случай да се подбират и съчетават нужните езикови средства (Леонтиев 1999:221-222).

Посочените характеристики (както на речевите навици, така и на речевите умения) се отнасят за понятието ДТх.

От една страна, като речевия навик дадена ДТх е универсална, стереотипна, повтаряща се, защото при определени условия за постигане на конкретна комуникативна интенция се задейства автоматично. От друга страна обаче, структурирането на Д по начин, чрез който оптимално да се изрази определена илокутивна цел, налага при включване в действие на ДТх да се използват творческите способности и интелектуалният капацитет на личността (например да се отчита влиянието на взаимоотношенията между информационния обем в Д и най-адекватната техника за неговото оптимално осъществяване и т.н.).

В реалната речева практика трудно може да се открие Д, който е резултат от функциониране само на една ДТх. Разнообразието на човешките интенции и неповторяемостта на ситуациите в рамките на социалния контекст налагат в процеса на изграждане на Д в зависимост от целите и условията на общуване ДТх да действат комплексно. При анализа на определен тип Д се отчитат резултатите от комбинираното действие на различни ДТх и се достига до изводи за преобладаване на една (или на няколко) от тях.

3.2. В науката съществуват различни становища за броя и вида на разновидностите, изграждащи структурата на понятието за ДТх. Като възможни техники се посочват разказване, описване, разсъждаване, съобщаване, апелиране, обясняване, съпоставяне, противопоставяне, систематизиране и др.

Прави впечатление липсата на класификатор, който да е единна основа за разграничаване на вариантите на ДТх. В рамките на една и съща съвкупност се поставят: система от действия, свързани със структурното, функционалното и езиковото изграждане на Д (разказване, описване, разсъждаване); речеви актове, реализиращи определени дискурсни функции (съобщаване, апелиране, обясняване); операции за осъществяване на мисловни процеси (съпоставяне, противопоставяне, систематизиране).

Очевидно е, че диференциалните признаци на понятията ДТх и речев акт съществено се различават. Речевият акт, разбиран като носещо значение изказване с определена функционална насоченост, е конституент на Д, т.е. на крайния резултат, който се появява като следствие от включване в действие на ДТх. Следователно ДТх като средство за изграждане на Д подпомага „подреждането“ (съчетаването и йерархизацията) на речевите актове в Д.

Съпоставянето, систематизирането и пр. са операции (видови понятия) на разсъждаването (родово понятие по отношение на операциите), а не са самостойни разновидности на ДТх.

В статията се приема, че явленията, които притежават необходимите и достатъчни характеристики на понятието за ДТх, са техниките разказване, описване и разсъждаване. Основание за това е възможността посочените техники да се „разположат“ в рамките на конструкт, концептуализиращ практическия и интелектуалния опит на личността с оглед на необходимостта от комуникация. Като диференциални признаци на такъв модел могат да се посочат следните по-съществени опозиции: между представяне на „света“ извън човека (разказване, описване) и представяне на „света“ в човека (разсъждаване); между представяне на обекти във времето и пространството - едно след друго (разказване), едно до друго (описване) и представяне на обекти извън времето и пространството - едно чрез друго (разсъждаване); между представяне на миналото (разказване) и представяне на съвременността, т.е. на сегашността (описване, разсъждаване); между обективност на представянето (разказване, описване) и субективност на представянето (разсъждаване); между представяне чрез отразяване (разказване, описване) и представяне чрез аналитизъм (разсъждаване); между представяне на събитие (разказване) и представяне на значение (описване, разсъждаване); между представяне на факт (разказване) и представяне на отношение (описване, разсъждаване); между работа на сетивата (разказване, описване) и работа на мисълта (разсъждаване) и т.н.

Въз основа на изброените отношения елементите на дискурсната „сфера“ (т.е. съвкупността от извънезикови фактори, влияещи върху Д) са предпоставка за избора на подходяща ДТх (или подходящи ДТх) в конкретна комуникативна ситуация за създаване на адекватна дискурсна „повърхнина“ (т.е. на материалната, текстовата „плът“ на Д).

Кои са по-съществените признаци на изброените ДТх?

Чрез разказване се пресъздава „сблъсъкът“ между променящи своето разположение във времето и пространството факти и явления и възприемащото съзнание на личността. При разказване се осъществява селекция (не е възможно абсолютно всичко да се разкаже), която се прилага по отношение на „сюжети“ (случки, събития). Ядрено явление за техниката е подреждането на сюжетите в Д⁴ (не подборът на сюжетите). Ролята на ДТх разказване за изграждане у обучаваните на умения за структуриране на Д се определя от факта, че във веригата от разказани събития се материализира осъществената от ученика йерархия на извършваните действия и на съответните извършители, т.нар. актанти (върху основата на определени критерии като хронология, значимост и др.).

Чрез описване се представят реални факти и закономерности. Както при разказването, и при описването се прави логически и емоционално обоснован подбор, но на качества на обекти (не на сюжети, в които обектите са актанти). В резултат на прилаганата селекция се изолират признаци, за да се подчертае тяхната стойност (или значимост) в рамките на определен социален контекст. Чрез овладяване на техниката учениците, от една страна, развиват уменията си да йерархизират явленията според определени критерии, а, от друга страна, усъвършенстват уменията си да структурират Д. Неслучайно Р. Барт твърди, че описването е елемент на структурирането, защото чрез неговото използване се подчертава какви са причините, които превръщат известен брой детайли в организирана съвкупност (Барт 1991:501).

Чрез разсъждаване се разбира значението на факти и закономерности посредством размисъл върху тяхната същност, функции и съществуващи помежду им релации. Инструменти на разсъждаването са формите на мисленето, между които с най-голяма важност се отличават: (1) съжденията, чрез които се съпоставят предмети или съвкупности от предмети и (2) умозаключенията, чрез които се съпоставят две съвкупности от предмети на основата на поотделното им съпоставяне с трета съвкупност (Дейков 1999:31). Като техника за изграждане на Д разсъждаването включва следните основни действия: а) използване на случайни или закономерни връзки между понятия с цел изграждане на съждение; б) верифициране на съждението (т.е. доказване на истинността му) чрез употреба на примери от действителността и/или умозаключения (логически силогизми и/или привидни силогизми, т.е. ентимеми според терминологията на Аристотел⁵ ). Разсъждаването в рамките на Д не е самозадоволяваща се дейност (същото се отнася и за другите ДТх), а винаги се извършва за постигане на някаква предварително набелязана комуникативна цел - най-често убеждаване, апелиране и др. Най-голям принос за постигане на целта има процесът на верификация на съждението, наречен аргументиране. Затова той се определя като най-съществен в рамките на техниката. В резултат на аргументирането се изграждат доказателства (аргументи), чиято убеждаваща сила е функция на структурата на аргумента, състояща се от: а) твърдение, което по презумпция е вярно; б) адекватно и оправдано становище в подкрепа на твърдението; в) контекст, в който аргументът „битува“ и който определя доколко аргументът е релевантен (Гоулд и др. 1989:151-165). Резултатите, които се очакват като следствие от овладяване на ДТх разсъждаване, се изразяват във възможността учениците безпроблемно да структурират Д, чрез който изказват свои мнения и ги защитават с помощта на различни средства за аргументиране.

Използването на техниките разказване и описване е предпоставка за изграждане на относително автономни части в текстовата повърхнина на Д, които в лингвистиката на текста се наричат съответно наративни микротекстове и дескриптивни микротекстове. Наративният микротекст е резултат от действието само на ДТх разказване, а дескриптивният микротекст - от действието само на ДТх описване. Тази особеност на двете техники дава основание структурата им да се определя като еднокомпонентна, а самите техники - като елементарни (прости) техники.

Като резултат от действието на ДТх разсъждаване в текстовата повърхнина на Д се изграждат аргументативни микротекстове. Тяхната структура е усложнена, защото включва елементи от различен характер - мнения (субективни твърдения) и доказателства (които от своя страна могат да са както обективни твърдения върху единични или обобщени факти от действителността, така и субективни твърдения - умозаключения). В зависимост от комуникативната задача при изграждане на доказателствената част на аргументативния микротекст е възможно да се използват и трите ДТх. Следователно техниката разсъждаване: а) се задейства, за да се изгради аргументативен микротекст като относително автономна част на текстовата повърхнина на Д; б) се задейства съвместно с техниките описване и разказване, за да се изградят елементи от аргументативния микротекст - неговите доказателства. Тази особеност на ДТх разсъждаване е причина нейната структура да се определя като двукомпонентна, а самата техника като сложна техника.

Разграничаването на прости и сложни ДТх има важно значение за МОБЕ. В зависимост от вида и особеностите на ДТх се предвижда мястото в учебния процес по български език на методически средства за овладяване на съответната ДТх, предлагат се оптимални учебни похвати, съобразени с възрастовите и психофизиологичните особености на обучаваните.

3.3. Съществена информация за съдържанието на понятието ДТх осигурява проучването на неговите функции. Те се схващат като атрибути на понятието, чрез които се реализира предназначението му.

Функционалните характеристики на ДТх се експлицират чрез отношението между комуникативно намерение на общуващите и начини, условия и средства за създаване на адекватен на намерението Д. Адекватността се постига като следствие от изграждането на подходяща структура на Д, чрез която да се реализира интендираната функция (илокутивната цел на общуващите) с помощта на уместна селекция и комбинация на неезикови и на езикови средства. Следователно измежду функциите, които притежава понятието за ДТх, се открояват три основни:

а) Операционална - при нейното осъществяване се селектират видове действия, необходими за да се конструира информационната структура на Д. Основа за реализация на операционалната функция са „ресурсите“ на логиката;

б) Алгоритмична - при нейното осъществяване се определя йерархията (последователността по важност) на дейностите в процеса на изграждане на илокутивната структура на Д. Основа за реализация на алгоритмичната функция са „ресурсите“ на въздействието;

в) Контролираща - при нейното осъществяване се регулират отношенията между комуникативно намерение, предпочетена дискурсна техника и дискурс с определена функция. Основа за реализация на контролната функция са ресурсите на езика, като подборът и съчетаването на езикови средства се подчинява на правила, произтичащи от оптималното съотнасяне между посочените компоненти.

Действието на функциите, които притежават ДТх, се отразява върху характеристиките на създаваните дискурси⁶. Тъй като по своите онтологични особености ДТх се отнасят към „целевостта“ на Д, пряко влияние се оказва:

а) Чрез реализацията на операционалната функция върху спецификата на информацията и на начините за логическа организация на смислите в Д;

б) Чрез действието на алгоритмичната функция върху предназначението на Д;

в) Чрез действието на контролиращата функция върху използването на езикови средства, изграждащи материалната основа на Д.

По отношение на други диференциални признаци на Д като специфика на социалните взаимоотношения, в резултат на които се поражда Д, дискурсна типология, към която принадлежи Д, и начини на свързване, чрез които се постига цялостност в Д и др., действието на функциите на ДТх е непряко (косвено).

Осмислянето на информацията за същността, видовете и функциите на ДТх е предпоставка да се конструира модел на система от дидактически средства за обучение. Целта е чрез подходяща технология (преди всичко учебни похвати - упражнения) усъвършенстването на уменията на учениците да използват уместни за предмета и условията на общуването ДТх да се превърне в планомерен и управляем педагогически феномен.

4. Изграждането и усъвършенстването на умения учениците да използват различни ДТх при общуване е сложен и продължителен процес. Върху неговата резултатност влияят различни фактори - както индивидуални (интелект, езиков усет, филологически заложби и др.), така и социални (семейна среда, приятелски кръг, училище и др.).

Сред учебните дисциплини най-съществена роля за оптималното овладяване на ДТх играе ОБЕ. На езиковите занятия се създават условия учениците да усъвършенстват уменията си да създават адекватен на целите и условията на общуване Д, когато в часовете по български език се използват учебни похвати (упражнения), конструирани върху основата на функциите на ДТх.

Възможни средства за овладяване на операционалната функция на ДТх са упражнения, изградени върху следните отношения:

а) Между техниката разказване и начините за организация на информационните ядра в Д, в който техниката има доминиращо действие. Чрез упражненията се отработват умения за логично и непротиворечиво хронологично подреждане на фрагменти от човешкия опит (свой или чужд);

б) Между техниката описване и начините за конструиране на информационната структура на Д, в който използването на техниката е доминиращо. Чрез упражненията се отработват умения за логичен и непротиворечив подбор на признаци (на ситуирани в пространството обекти) при дефиниране или систематизиране на понятия, при илюстриране на факти и пр.;

в) Между техниката разсъждаване и начините за изграждане на информационния обем на Д с аргументативна структура. Чрез упражненията се отработват умения за логично и непротиворечиво анализиране, коментиране, обясняване и т.н. на факти и явления върху основата на различни логически операции (представящи отношенията между част и цяло, между родови и видови понятия, между действие и инструмент на действието, между действие и резултат от действието, между причина и следствие и т.н.).

Педагогически средства за овладяване на алгоритмичната функция на ДТх са упражнения, изградени върху следните отношения:

а) Между техниката разказване и начините за изграждане на Д, в който при реализация на техниката се постига определено предварително планирано въздействие. Чрез упражненията се изграждат умения за композиционно изграждане на Д. Вниманието се насочва към случаи, в които въздействието се проявява като функция на различни композиционни варианти, например: конвенционални, т.е. „класически“ - чрез подреждане на събитията в Д според последователността на случването им във времето (хронологически); неконвенционални - чрез подреждане на събитията според индивидуално отношение, например според значимостта на събитията, която е личностно мотивирана; според градираща (или рестриктивна) положителна (или отрицателна) емоционалност, породена като реакция на представяните събития, и т.н.;

б) Между техниката описване и начините за изграждане на Д, в който при използване на техниката се постига желан и очакван илокутивен ефект. Чрез упражненията се развиват умения за съобразен с комуникативната интенция подбор и йерархизация на признаци на обект така, че локализацията на признаците в Д да е предпоставка за реализиране на интендирана функция (например при описване на човек съзнателно търсеният ефект от Д да е резултат от следната последователност при представяне на качествата на човека - (1) физически данни; (2) душевни качества; (3) навици или поведенски особености и т.н.);

в) Между техниката разсъждаване и начините за структуриране на Д, в който посредством техниката се осигурява реализация на убеждаваща функция. Чрез упражненията се изграждат умения за аргументиране, чиято убеждаваща сила е следствие от умело използване на различни средства, подробно изследвани в лингвистичната и в методическата литература (вж. Джели, Роло 1987:128-155; Смали, Рутън 1990:165-181; Ротенбърг 1988:10-24 и др.) и наричани в някои случаи с неподходящия термин стратегии⁷ , например използване на генерализация (обобщение), на авторитетни мнения (цитати); на причинно-следствени връзки (каузалност); на различно от общоприетото становище (алтернатива) и т.н.

Инструменти за овладяване на контролиращата функция на ДТх са упражнения, изградени върху основата на следните отношения:

а) Между техниката разказване и система от езикови средства, чийто подбор и организация осигуряват изграждане на Д с доминиращо „присъствие“ на техниката. Чрез упражненията се постига овладяване на умения да се използват правилни и уместни езикови средства за изразяване на: динамика в Д (употреба на глаголни форми в подходящо глаголно време, наклонение, вид и залог); последователност и свързаност на представяните в Д събития (употреба на наречия за време - винаги, преди, след; на предлози с „времева“ насоченост - в 8 часа, през целия ден, около 5 дни) и т.н.;

б) Между техниката описване и система от езикови средства, изграждащи материалната „плът“ на Д, в който се представят признаци на обекти. Чрез упражненията се постига усъвършенстване на уменията на учениците за правилен и уместен избор на езикови средства при представяне на: общи и специфични особености на описвания обект (употреба на имена - съществителни, прилагателни, числителни); признаци на описвания обект в единен времеви план (употреба на глаголни форми в сегашно време и изявително наклонение); връзки между частите на Д, в който се излагат различни признаци (употреба на езикови и на контекстови синоними, на наречия за място - отпред, отзад, встрани) и др.

в) Между техниката разсъждаване и системата от езикови средства за конструиране на Д с доминираща аргументативност. Чрез упражненията се постига развиване на уменията на учениците правилно и целесъобразно да подбират изрази: за изграждане на съждения и на аргументация (употреба на езикови средства, изразяващи връзки между обектите, причинно-следствени отношения и т.н.); за започване, поддържане и прекъсване на езиковия контакт (употреба на обръщения; на езикови средства за въвеждане на категории - първо, второ..., от една страна, от друга страна; за показване на близост и различие - както и, за разлика от; за въвеждане на примери - например, както е известно; за сигнализиране края на Д - накрая, като обобщение и т.н.) и др.

5. В статията се прави опит да се проучат същността, структурата и функциите на понятието за ДТх. Като се подчертава значимостта на понятието за МОБЕ, обръща се внимание на възможностите, които то предлага за изграждане на система от учебни похвати - упражнения за развиване на уменията на учениците да използват целесъобразно различни ДТх. Такава система има за основа функциите на ДТх.

Конструирането и апробацията на конкретни упражнения, както и методическият анализ на резултати от използването им в педагогическата практика са цел на предстоящо изследване.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Аристотел 1993: Аристотел. Реторика. Софи - Р, София.

Аристотел 1998: Аристотел. Топика. Издателство „Захарий Стоянов“, София.

Барт 1991: Р. Барт. Въображението на знака. Народна култура, София.

Гарушева 1988: П. Гарушева. Междупредметните връзки при обучението в текст разсъждение. Стара Загора.

Гоулд и др. 1989: Е. Gould, R. Di Janni,W. Smith. The Act of Writing. Random House.

Дейков 1999: А. Дейков. Формална логика. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София.

Джели, Роло 1987: Q. L. Gehle, D. J. Rollo. Writing Essays. A Process Approach. St. Martin,s Press, New York.

Димитрова 1999: Ст. Димитрова. Езикова демагогия. Наука и изкуство, София.

Димчев 1998: К. Димчев. Обучението по български език като система. Сиела, София.

Добрева, Савова 2000: Е. Добрева, И. Савова. Текстолингвистика. Университетско издателство „Епископ Константин Преславски“, Шумен.

Леонтиев 1999: А. А. Леонтьев. Основы психолингвистики. Смысл, Москва.

Нечаева 1974: О. А. Нечаева. Функционально-смысловые типы речи (описание, повествование, рассуждение). Улан-Уде, Бурят - книгоиздат.

Петров 2000: А. Петров. Дискурсният анализ в обучението по български език (5.-8. клас). Булвест 2000, София.

Рикьор 2000: П. Рикьор. От текста към действието. Наука и изкуство, София.

Ротенбърг 1988: A. Rottenberg. Elements of Argument. A Text and Reader. St. Martin,s Press, New York.

Смали, Рутън 1990: R. Smalley, M. Ruetten. Refining Composition Skills. Maxwell Macmillan International Publisching Group.

Фуко 1992: М. Фуко. Генеалогия на модерността. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София.

БЕЛЕЖКИ:

1. Цитирано по Гарушева 1988:18. [обратно]

2. Вж. схващанията на М. Фуко за дискурсните практики (Фуко 1992:7-30). [обратно]

3. По проблема за езиковата демагогия вж. Димитрова 1999. [обратно]

4. Срв. "Смисълът на разказа е в самото подреждане на елементите" (Рикьор 2000:102). [обратно]

5. Според Аристотел силогизмът е резултат от работата на мисълта и се състои от първоначално приемане на някакви предложения, посредством които по-късно с необходимост произтича нещо различно от допуснатото (Аристотел 1998:11). Ако силогизмът не е пълен, т.е. някакъв елемент на силогизма не се формулира изрично, а се подразбира (намира се в мисълта на умозаключаващия), тогава силогизмът се нарича ентимема или реторически силогизъм. Умелото използване на индукция (очевидни неща, примери) и на реторически силогизми (ентимеми) е предпоставка за изграждане на умозаключения с убеждаваща функция (Аристотел 1993:46). [обратно]

6. За признаците на Д вж. у Петров 2000:10. [обратно]

7. Терминът стратегия се използва за назоваване на някаква относително жялостна, организирана, регулирана и целенасочена посока на поведение, съзнателно избрана от личността при постигане на конкретна цел. Когато вниманието се насочва към изграждането на Д, понятието стратегия (речева, текстова, дискурсна) се отнася до обобщени механизми на осъществяваното чрез Д общуване, а не до отделни конкретни речеви действия или операции. [обратно]

© Ангел Петров, 2002
© Издателство LiterNet, 12. 02. 2003
=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 2-3, 2002.