1519. Когато Магелан потегли на своето прочуто околосветско пътешествие - това предизвика определено безпокойство сред тогавашното общество. С тази авантюра бяха свързани не само твърде много надежди, но и известни страхове. Учените, разбира се, доволно потриваха ръце, предвкусвайки окончателна разплата с мракобесния клир. Военните сънуваха нови територии за завладяване. Търговците крояха планове за печалби. Църквата се колебаеше между осъждането и благословията. Част от прелатите се цупеха, но не бяха в състояние да се опълчат срещу кралската воля и скришом призоваваха Господ да накаже дръзкия мореплавател. (В края на краищата, кладата на Джордано Бруно още димеше?) Друга част, познали славата в резултат на колумбовите открития, жадуваха за нови кръстителски подвизи. И както винаги, малцина се досещаха за истинската природа на бедствието. За същността на надвисналата заплаха.

По онова време в Севиля живееше един умен човек, ръководител на малък отдел в адмиралтейството. Той, впрочем, беше наясно, че земята е кръгла; много пъти беше наблюдавал мачтите на корабите да изникват постепенно от морето - наблюдателницата, горните реи, после долните - но се опитваше да не мисли за това.  Когато разбра, че Магелан е тръгнал да обикаля света, кралският чиновник въздъхна опечален: е, това е началото на края. Него не го вълнуваха догматични съображения, нито хранеше определени предпочитания към формата на Земята: било плоска, било кръгла, било триъгълна, беше му все тая. Въпреки това тайно се надяваше експедицията никога да не се завърне. Няколко години от Магелан нямаше ни вест, ни кост - изглежда Господ бе чул молбата му. Представяше си как корабите се реят в безкрайния океан, спират край бреговете на непознати земи, пътешествениците ги отбелязат на картата и пак продължават, все по на запад и по на запад, докато връщането назад стане невъзможно. Виждаше ги да остаряват, браздейки несвършващото море, напуснали периметъра на всички възможни карти; да отминават острови и континенти, осъдени да плуват вечно, без да достигат нито края, нито началото на пътешествието си. Но една сутрин в пристанището влезе разнебитен кораб - “Виктория”, единствният оцелял от експедицията. Бяха изминали малко повече от две години. Магелан не беше на борда, беше загинал по пътя, но оцелелите свидетелстваха, че земята е кръгла и че те са направили пълна обиколка около нея. За две години и няколо месеца. Излизаше, че светът не е особено голям. Кралският чиновник не беше страстен пътешественик. Пътуването по море не му понасяше и честно казано никога не беше стигал по-далеч от селото на жена си, което отстоеше на 25 мили от Севиля. Въпреки това почуства, че случилото се е непоправимо. Затваряйки кръга на своето пътешествие, Магелан беше превърнал цялото човечество в затворник на една планета. Нямаше измъкване. Накъдето и да поемеше - на запад или на изток, на север или на юг - човек беше осъден да се върне там, откъдето беше тръгнал. Всички пътища водеха към Рим и нито един - навън. В крайна сметка папата нямаше причина да бъде недоволен.

681. Чувал съм много българи да се вайкат, че създателят на тяхната държава е избрал да ги посели точно на мястото, където живеят в момента. Това е поучителна история. Хуните и Българите били братски народи, заченати в средна Азия. Рамо до рамо плячкосвали Римската империя в продължение на много години. Само че хуните успели да се измъкнат, докато българите попаднали в капана, наречен Онгъл. Никой не знае къде сега са хуните, какво е станало с тях - очевидно са избрали пътя, който не води към Рим, открили пътя за навън. Мъдро решение. Историята не помни по-елегантно изчезване и по-екологично присъствие. Хуните не оставили почти никакви следи от бита си, само спомени за дим и конски копита. Те били народ-чистач, като вълците, призвани да разчистват историята от болни и нежизнеспособни политически организми. Опитали се да изчистят боклука на империята, но не успели. Отказали се да го умножават и си отишли. Заминали в неизвестна посока и повече не се върнали за разлика от експедицията на Магелан. Българите се изкушили от боклуците на ромеите и понесли сурово наказание. Предвождани от някой си Исперих, те се забили на малкия Балкански полуостров, където продължават да киснат до днес и да се разлагат като храна в сляпо черво. Вратите на степите отдавна се затворили зад тях. Духът на конника се спешил и станал дух на орач. Окопали се толкова яко от двете страни на Балкана, че закопали там и бъдещето на потомците си - отрязвайки им всички пътища за навън.

Народ, лишен от възможност да мигрира, рано или късно дезинтегрира. Миграцията поддържа живи стадните инстинкти, работи за сцеплението на племето, докато уседналия начин на живот парадоксално отдалечава хората един от друг. Скитащи народи вече отдавна няма. Нито народи-чистачи. Може би затова на света има толкова държавни организми в напреднал стадий на разложение. Просто никой не идва да ги изчисти. Нещата вече не се решават по този начин. Последният народ-чистач бяха османските турци. Те поразчистиха нефелните държавици на Балканите, но на свой ред уседнаха там и не след дълго се разкапаха. През 681 на Стария континент имаше още доста свободно място. Човек можеше да се мерне на историческата сцена, обирайки лаврите и плячката, и да изчезне. През 1398 това вече беше невъзможно. На хоризонта се задаваха Великите географски открития. Ерата на големите племенни миграции беше приключила безвъзвратно. Оттук нататък хората щяха само да емигрират.

1620. Основана е благословената колония Масачузетс. За разлика от мигриращите народи, които пренасят своята обществена уредба заедно със скромния си бит на гърбовете на конете си, пуританите емигрират в Новия Свят, за да осъществят един алтернативен проект. Европа така и не успява да освободи Ерусалим. Само го завладява, после безславно го губи и никога не го зърва в апостолическия му блясък. Вместо това се заема отново да гради Рим. Мнозина не са съгласни с тази работа: татко Лутер, богоподобният Калвин, Хус, Оливър Кромуел и още редица честни мъже. Те подемат Реформацията, но вече е доста късно. В Европа няма място за Нов Ерусалим. За сметка на това Новият свят предлага все още неограничени възможности.

Никой народ обаче не се решава да си вдигне чукалата и да се пресели в Америка. Заминават отделни индивиди или групи от индивиди. Европейските народи отдавна са загубили номадските си инстинкти; заседнали са здраво на континента, приклещени отвсякъде с граници, оплетени в гъста мрежа от данъци и налози, от пипалата на разрастващата се бюрокрация. Миграцията е дълбок атавистичен импулс, който няма връзка със социалното недоволство. Народите не мигрират, защото са управлявани зле или не са съгласни с господстващата религиозна доктрина. В този случай физическото преместване в пространството не решава проблема - просто го мести. Миграцията на народите се задвижва от библейски сили. Доколкото вътрешните проблеми на социума са функция на уседналия живот, на страстта към натрупване и противопоставянето на егоистични интереси; тези въпроси се решават само на място - с реформи или революции. Както впрочем и става на стария континент. Разбира се, това са половинчати решения: сама по себе си всяка революция, всяка реформа, са белязани в още по-голяма степен от философията на укореняването. Човек не може да се захване с такива дела ако не вярва, че потомците му ще продължат да обитават същите места - същата свещена земя, напоена с екскрементите на дедите му. “Не за себе си, за внуците го правя”, ще чуете често срещано оправдание. Идва обаче един момент, когато почвата се пресолява. Земята харесва да бъде тъпкана от копита, но се уморява да бъде наторявана. Реформите и революциите имат предел, така както отпадъците от човешката дейност не могат да бъдат рециклирани до безкрайност; настъпва часът на необратимата ентропия. Последните римски императори очевидно добре са си давали сметка за това и не предприемали никакви съществени реформи. Древният номадски дух изведнъж заговорил в тях и те съзерцавали тлението на империята със студените очи на варвари, равнодушни към славното й минало, безразлични към бъдещето. Оставили се корените им да изсъхнат и да бъдат отвеяни от степните ветрове.

Но да се върнем в благословения Масачузетс. За разлика от императорите, пуританите познавали добре Библията и помнели какво са рекли ангелите на Лот, преди да съсипят Содом и Гомор: “Спасявай душата си; не поглеждай назад и нийде не спирай в тая околност; спасявай се в планината, за да не погинеш.”(Бит. , 15, 17) И се уподобили на праведния Ной, комуто Господ бе казал: “Влез ти и цялата ти челяд в ковчега, защото теб видях праведен пред Мен в твоя род.” (Бит. 7, 1) Вдигнали платната и отплували към Обетованата земя. Идвали със съзнанието, че са избрани. Бягали, за да се спасят, защото твърдо вярвали, че стадото е обречено и повече нищо не може да се направи. (Не че си струвало.) Участта на лотовата жена ги пазела да гледат назад. Взели само своята челяд, няколко глави добитък и малко багаж. Последното, което искали да пренесат отвъд океана, били омразните институции на потисничеството. Скъсали стария договор и дошли да сключат нов завет, в името на едно по-справедливо бъдеще. В този нов обществен договор можели да участват индивиди, но не и народи. Това на практика предрешило съдбата на индианците.

1969. Нийл Амстронг стъпва на Луната и казва: “Малка стъпка на човека и гигантска стъпка за човечеството”. А Луната беше безвидна и пуста, тъмнина се разстилаше над кратерите и нямаше ни въздух, ни вода.

Рей Бредбъри вече е написал “Марсиански хроники” - всички са наясно, че в Америка няма повече място и трябва да се търсят нови свободни територии. Вратата за емигранти продължава да бъде отворена, макар и не толкова гостоприемно, но договорът отдавна е сключен; на новопристигащите не им остава нищо друго, освен да се подпишат под него. “Take it, or leave it” ^[1] - обичат да казват американците. Да емигрираш в Америка днес не е много по-различно от това да емигрираш в която и да е развита западна страна. Навсякъде те посрещат вече изградени институции, поема те могъщ бюрократичен апарат (обезпаразитява те, ако се налага) и те пуска в точно определена клетка на социалния организъм. Истината е, че няма такова място на света, където човек може да отиде и да започне всичко отначало. Цялата обитаема суша, до последния квадратен метър, е разпределена между държавите: човек може да си купи земя, но не и суверенитет; може да си основе комуна, но не и държава. Ако избягаш от една система, ще се натъкнеш на друга - това е трагедията.

Едва ли е случайно, че тъкмо потомците на някогашните заселници стъпиха първи на Луната. Тълкуват тази първа стъпка като тържество на прогреса. Но може би става въпрос отново за атавизъм. Кръгът, очертан от Магелан, вещае гибел. Хората предчувстват, че ако останат завинаги пленници на синята планета, ще загинат.

198?? Не може да се каже кога точно възниква Интернет. Терминът е лансиран за пръв път през 1982, но мрежата съществува значително по-отдавна. Възникнал като средство за обмен на научна информация, Интернет постепенно приема формата на виртуално убежище. През 80-те космическият ентусиазъм, вдъхновен от техническия гений на Вернер фон Браун^[2] , вече е на изчерпване. Експедициите до Луната са прекратени като безплодно и скъпо начинание; мисията до Марс също отпада от дневен ред. Космическите разстояния изглеждат непреодолими, поне на този етап. Човечеството сякаш се оттегля в черупката си, решено да я превърне в луксозна гробница. Тогава неочаквано се разкрива една нова девствена територия - вечните електронни полета. За разлика от физическата вселена, виртуалната реалност е лесна за овладяване, макар и също така необятна. Достъпът до нея е свободен, пътуването става бързо, заселването не представлява проблем: достатъчно е да регистрираш e-mail адрес или собствен сайт. Има и още нещо: Мрежата дава път на алтернативни проекти, неприложими в задръстеното от конвенционални структури физическо пространство. Тя не търпи йерархии и авторитети; не допуска привилегии, гаври се с предразсъдъците. Кара хората да си говорят на малки имена. Дава шанс на всеки. Тук, както някога в Америка, човек може да започне отначало, избавяйки се от историята, от рода си, от самия себе си дори. Може да си избере ново име и нова самоличност, да съгради нова социална среда.

Новият свят се възпроизвежда, за да не загине света.

© Алек Попов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.12.2000, № 12 (13)