Антоанета Алипиева

web

През 60-те години на ХХ век в българската литература се утвърждават група от много разнородни поети, които обаче деситилетия наред са обединявани от определението “поколение”, което повече държи на общността, отколкото на отделната индивидуалност. “Поколение” е всъщност образ на един литературен контекст, изтъкан от сложна мрежа от еднопосочни социологически, идеологически и исторически външни обусловености, агресивни не само спрямо текстовата реалност (в която се вплитат като тематика, патос или миметически образци). Този контекст има и безупречно развити критическо-рецептивни функции, които притеглят всяко творчество и го подчиняват (сиреч описват) спрямо строги канони, охраняващи един идеологически модел, който събира всичко в собствените си граници - а те са твърди, ярки, бранещи, т.е. без презумпцията да се разтварят или променят. Така поколението на 60-те години бе наречено “априлско”, на името на Априлския пленум от 1956 г., и определенията, които се нареждат в един ред с “априлско”, са “ново”, “млади”, “начало”, “литература на размразяването¹, “напред”, “съвременно”, “търсещо”, “талантливо”... Посоката е ясна - границите на контекста ще трябва да поберат не само миметичното съотнасяне към извънтекстовата реалност, но и метафоричната разкрепостеност на лирическото съзнание. Ако от една страна “априлско” означава външния, непоколебим натиск върху поетите от 60-те години, то опозицията “идейност - талантливост” иде да разколебае общността, да я разбие естетически йерархично, да положи други, вътрешно-изявяващи се описания спрямо автори и творби: “Докато не е късно, ние трябва да се научим на жестокост към собственото си бездарие и към всичко, което го благоприятства”².

Поетите от 60-те години се оказват външно депресирани от задължителен и колективистичен идеологичен модел и вътрешно разединени от индивидуалността на собствените си естетически реализации. Априлският пленум от 1956 г.³ е клишето, което по всякакъв възможен начин удържа задължителни идеологически ценности и представя естетическите практики преди всичко като идеологическа общност, която обаче неизменно подчертава “новото” си начало. Така поетическият контекст на 60-те години задълго се озовава “пленник” на външно събитие, което има претенцията да бъде “прелом в климата”, но няма и намерение да отчленява от себе си естетически или идеологически алтернативи. Така понятието “поколение”, чийто интуитивен смисъл е използван преди всичко като “културна промяна на генерационните различия”⁴, се оказва удобно за априлското клише, което хем удържа претенцията за общност, егалитарност, спазвани граници, хем подчертава “новите” си функции. Вътрешноестетическите разнообразия се обосновават външно - чрез събития, тематика, общество. В сборника от интервюта с български писатели на Атанас Свиленов “Априлски кръгозори”, С., 1981 - годината на издаването е показателна за това колко дълго действа априлското клише - Априлският пленум е предпоставен като харизматична власт, чиято неоспоримост е втвърдена до политическа конюнктура, а не разкрива естетически ориентации. Подмяната на естетическото с идеологическо и политическо възможното води до калкирането на критически официозна рецепция, под чиито външни похлупаци и клишета стоят естетически разнообразия, заплашващи всеки миг да разпукат налаганите им официални граници.

Но кои са всъщност механизмите на литературния контекст, които правят възможни обединението на разнородни поети в общностни символики? В “Почит към литературата” от Иван Динков четем следният шеговит афоризъм: “Тия, които искат да пишат “изчерпателно” за поетите от априлското поколение, трябва на всяка цена да си припомнят и думите на Александър Миланов, който тъжно и остроумно отбелязва, че неговите връстници са драги не толкова богу, а бобу. В тъжно-веселата си изповед Александър Миланов има предвид преди всичко Михаил Берберов, Константин Павлов, Петър Алипиев, Димитър Стефанов, Марко Ганчев, Никола Инджов, Благой Димитров, Пеньо Пенев, Димо Боляров, Манол Манов, Иван Теофилов, Христо Фотев, Иван Динков, както, разбира се, и себе си"⁵. “Бобът” е иронично-тъжната метафора на социалната бедност, на която Андрей Германов намира и друг образ: “Шаячни момчета”⁶. Думата “бедност” прозира в почти всички автобиографични изповеди на поетите от това време: “Ние бяхме бедни хора. Изкарвахме колкото да платим наема за следващите дни, да купим учебници, тетрадки, някоя дрешка, малко хасе, лекарства. Не сме нито пътували, нито знаехме какво е железница, нито какво е автобус, ни какво е играчка, ни какво е топка”⁷; “Може би защото бяхме много бедни, не притежавахме почти нищо, и то ни правеше свободни, свободни почти като птиците”⁸; “жестока бедност” е белязало детството и на Любомир Левчев, Константин Павлов, Първан Стефанов...; “Задължен съм на калните и тъмни селски улички, на лятната работна глъчка, на безгрижното пастирско детство край Камчия и величествения Лонгоз” - декларира житейската си изходна точка Андрей Германов⁹.

Изхождайки от бедността като автобиографична предзададеност, никой от поетите на 60-те години не говори за нея като за комплекс, срам, болка. Обратното, подчертава се “гордостта” (Любомир Левчев), “задължеността” (Андрей Германов), при сравнението с по-заможен бит се набляга на “свободата” (Христо Фотев), на “природата”, която е “голямо богатство” и която иначе, без “простите радости”, не може да се обозре (Петър Караангов). Бедността се оказва не толкова социологическо обяснение на поетична тематичност, която отчетливо ще се разслои в социални метафори или пейзажи, колкото става основа на спонтанно световъзприятие, което се определя от съответните творци като “интуитивистично” (Любомир Левчев), “спонтанен мироглед” (Петър Караангов), “талант” - т.е. родена самобитност (Георги Джагаров), “човешки поети” (Слав Хр. Караславов). “От живота към литературата идваха нещата” - обобщава Петър Караангов¹⁰ и всъщност представя една от светогледните формули на поетичното десетилетие - че знанието идва от преживяването, че литературата, за да стане “втори живот”, трябва да се изживее първично, чрез емпиричните сетива на собствените житейски сюжети. Колкото и никой от тогава начеващите поети да не е имал мисъл, че критиката един ден ще го включи в общността на “поколение”, толкова и всеки един от тях е разбирал литературния си живот като културна и социална система, която задава общ хоризонт от възможности за действие: “И трябваше тези десет години да се изживеят, да се изстрадат, изгуляят, изпътуват, да се пропилеят или да се превърнат на стихове, за да може един ден критикът да забележи закономерността в литературната съдба на около три десетки млади поети и да я обобщи и “закове” в един термин”¹¹.

При поетите от 60-те биографично се налага една обща посока - от провинцията към столицата, и ако специфично погледнем понятията “провинция” и “столица” откъм житейските сюжети на тези автори, бихме могли метафорично да използваме това движение и така - от живота към културата, от преживяването на автентичната емпирия до надграждането й в метатекст. Тръгването от едно хаотично, фрагментарно литературно и културно образование е почти закономерно. Университетът като топос на системното знание - сплав от традиция и съвременна адекватност на културното съзнание - често пъти е преместван в други емблематични литературни институции: литературния курс в Своге, квартири (особено известна е тази на “Иван Рилски” 30), които посещават не само начеващи литератори, но изобщо начеващото артистично поколение, кръчми, лични приятелства и оформящи се литературни кръгове, които обаче не стигат до калкиран, затворен вид, а са еластични, подвижни и преливащи се. Литературното образование също се оказва спонтанно - някакъв оформящ се бунт срещу общата и външно наложена идеологичност над интелектуалния продукт, бунт, който преодолява втвърдените параметри по неофициален път, чрез собствени избори на литературните стойности. “Изведнъж трябваше да преодоляваме това, на което са ни учили. Ако някой ви каже, че е било драма, лъже. Беше много сладостен подем на духа. След като насила си заучавал много постулати, тутакси да видиш, че голяма част от тях са мъртви, е рядък шанс за младия ум: печели цели десетилетия, които са необходими, за да достигне до това с горчив опит. Но най-важното, което спечелихме, бе, че преди да навлезем в скепсиса, минахме през въодушевлението”¹².

“Спечелихме”, “въодушевление” са еквиваленти на спонтанния светоглед, който ражда света от лоното, от първичните му, изчистени закони и едва след като се е въодушевил от него, може вече да обгледа битието “скептично”. Оформянето на спонтанното в културна концептуалност става на първо място чрез изживяването на литературната общност като начин за добиване и оформяне на знание: “По това време (1960-61 г.) бях в София, в кръга на моите връстници, така нареченото априлско поколение. Имаше и по-възрастни. Живеехме с Константин Павлов в апартамента на Радой Ралин, взет под наем от един сливенски лекар. Намираше се на улица “Славянска”, срещу сладкарница “Славянка”, в която започнахме да се събираме след упадъка на “Бамбука”. Тази сладкарница беше една академия. Ние се събирахме и говорехме, като се започне от Людмил Стоянов и Ламар и се свърши до най-младите поети-студенти, които сега са на 45-годишна възраст. Книгата се създаде неусетно, спонтанно, тя не можеше да не бъде направена”¹³.

Заместването на систематизираното и институционализирано университетско знание със “сладкарници”, “квартири”, “литературни курсове”, т.е. с неофициалния университет на собствените интереси и нужди, на култивиране на собствените литературни индивидуалности, често пъти е съпроводено с “догонване”, което на пръв поглед е мотивирано като стремеж към културна подреденост и ориентация на знанието, но всъщност то е по-скоро импулсивен стремеж към социализация. В началото на творческия си път Петър Караангов чувства “над себе си” хора като Владимир Башев, Михаил Берберов, Иван Сарандев, Йордан Василев, Магдалена Шишкова, Вера Найденова - “хора с определени литературни интереси и определена литературна култура. И тогава някак се амбицирах да догоня тези хора, които ми се струваха, че стоят доста преди мен в познанията си и във възможностите си като автори”¹⁴. В анкетата си със Светлозар Игов Петър Алипиев сочи безразборните си срещи със социализирани тогава писатели, докато най-накрая открие личните си, собствени литературни авторитети - Далчев, Фурнаджиев... Стремежът към социализация наистина започва с “догонване” на онова, което животът не е дал - наследствена семейна култура, с лекота преливаща в университетската подреденост на знанието - за да се разбере много скоро, че “сладкарниците” и “квартирите” са истинското социализиране на тези поети, нещо повече, те се оформят като институционални топоси, които все по-отчетливо ще генерират спонтанните начала, разрушаващи външните, вторични културни клишета, обявени за задължителни, и ще раждат света из нижещата се емпирия на собствения си живот: “Трудовата школа, която почти всички от това поколение изкараха след завършването на образованието си, остава като един капитал за тяхната по-нататъшна работа. Те не отиваха да се свързват с живота, те просто живееха този живот като всички други хора и не знаеха дали ще имат друг по-късно. И не търсеха специално опита, а опитът “сам се натрупваше върху тях” според сполучливия израз на Дончо Цончев”¹⁵.

Разрушаването на външноинституционалното при поетите от 60-те е съпроводено и от обратен процес - съграждане на вътрешноинституционални закони в тогавашния литературен бит. Изживяването на живота изначало и раждането на поезията из опита води до това, че този опит има нужда постоянно да се изприказва, да се споделя и от неговата устна изговореност да се родят писмените текстове на поколението. Няма автобиографии или интервюта от и за това време, които да не подчертават събирането на автори и говоренето помежду им за литература. Мъчейки се да подпомогне социалното устройване на Андрей Германов, Марко Ганчев му казва: “Работа в Дряново няма да мога да ти намеря, но е сигурно, че ще можем да те настаним в някое от съседните села. В неделния ден ще идвам да те вземам с мотора, ще приказваме за литература...”¹⁶. У Иван Динков четем следния фрагмент: “Пеньо Пенев е момче, Никола Инджов също е момче, но разговорът, който водят, подхожда повече за академици: Пеньо Пенев казва, че съвременната българска поезия е най-модерната розоварна в България, а Никола Инджов възразява”¹⁷. “Събиране”, “разговор”, “приказване”, “вече влизаш в едно общество” е емоционалното и същевременно социалното конотиране на специфични ситуации, фокусиращи в себе си духовна енергия, за която Иван Динков намира отлична метафора: “почит към литературата”. Общността на тези ситуации се стяга в ритуал, тяхното време и пространство са сакрализирани, оформя се поетично общество, което изживява себе си като поетична институция, като театър, където всеки един вербализира поетичните си идеи пред събеседниците си. Особено през 60-те години тези ситуации, поради неофициалния си характер, поради още несоциализираните си участници, не ползват миметично литературните идеи, а ги изживяват, мъчейки се да родят. Тъкмо в тези неофициални ситуации историческата връзка с външните закономерности е разкъсана и времето се е освободило.

Сакралните топоси и езиците, които се обменят в тях, водят до обособяването на поколението в собствени граници, до вътрешното убеждение, че изначалното изживяване на живота и литературата е своего рода вече отработваща се, в началото негова, а по-късно, със социализирането му, обща литературна институция, в недрата на която обаче никой от обитателите й не може да назове точния смислов и естетически обем на “новото”. То е обвързано със “свобода”, “разкрепостяване”, “открояване на различностите”, “разкъсване на догмите”, но през 60-те години никой от поетите не излиза с концептуален естетически манифест, в който да прокламира точния обем на “ново”. Всички обяснения са в границите на интуитивното: “нашето поколение идва в литературата със самочувствието на поколение, което изразява времето си“¹⁸ или в границите на ироничния спомен за литературното социализиране: “В българската литература старото поколение живее със спомена, средното твори със значка на ревера си, а младото настоятелно иска ревер на значката си”¹⁹. Обособили вече сакрални места, ситуации и езици, подпомогнати от един общ властово наложен културен манталитет, който официално не желае да признае идентифициране на естетическите различности, поетите от 60-те скоро институционализират поетичния си мироглед като водещ, а обслужващата държавната идеология критика “събира” различните творчески индивидуалности в общност. Така “изговарянето” на литературата, нейният вербален образ, разиграван из кафенета и квартири, се отработва в литературен мит, който “вкараните” в него участници изживяват като карнавал на ежедневието, из чиито драми и несгоди, сполуки и житейски надхитрявания се ражда поетичният метатекст на 60-те години от ХХ век: “Вече го няма това време: Васил Попов налита да изгори последния си разказ, защото Здравко Петров сумти недоволно над него, Цветан Стоянов хвърля картите на чергата, защото “отново” не му върви на бридж-белот, Добри Жотев тръгва да “емигрира” към Овча купел, защото му е писнало от живота, Пеньо Пенев се повлича към ресторантите на улица “Раковска”, защото вярва, че пред тях ще срещне някой познат - готов да му “услужи” с някоя и друга стотинка, Константин Павлов се изправя пред бюрото на Иван Керешки и му се усмихва “чистосърдечно”, защото вярва, че по този начин ще “откачи” един малък аванс от издателство “Български писател”; и точно защото го няма това време, трябва да го съхраним като спомен за поколенията, дълбоко убедени, че през него са се извършвали едни от най-големите натрупвания на литературна енергия през цялата история на българската литература”²⁰.

“Натрупванията” се извършват не само чрез изживяването на живота и превръщането му в ситуации, чиито цели и планове препращат към концентрация на поетичната енергия. “Натрупванията” стават и чрез “четене”, за което няма автор от това време, който да не описва свещенодействието при купуване на книги и създаването на “своя”, собствена библиотека, който да не отбележи своето формиране като поет чрез фразата “четеше се много”. В цитираната книга на Дора Колева подробно е описан и систематизиран диапазонът на четените автори и естетически периоди - от българския фолклор и националната литературна традиция, до античната, руската и западно-европейската литература. При всеки отделен творец четенето няма особено катологизиран и подреден като систематично знание вид. “Многото четене” е съпътствано с “откриване”, носещо изненадата на първоначалното изживяване и сътворяването на света. Трупаната култура става първо: на базата на собствени усилия, които бавно и постепенно отсяват ненужното (в смисъл на “не-твои” автори), докато се дойде до “своето”, т.е. до онези културни и литературни факти, които устройват отделната творческа индивидуалност. Второ: на базата на общ вербален обмен, разиграващ се в продължителни разговори, докато от предлаганите автори и заглавия всеки отсее “своето”. И трето: намереното “свое” от другите автори и литератури непременно се изживява и при това изживяване то се “открива” и става “свое”. На въпрос към Христо Фотев обича ли Емануил Попдимитров той отговаря: “Не. Аз почти не познавам този поет и нямам вкус към него. Може би е премного поет, а това нещо мен не може да ме трогне и да ме привлече”²¹. На въпрос към Петър Алипиев харесва ли Лилиев, Яворов той уточнява: “Обичам много техни стихотворения, но не обичам символизма. Не обичам играта на думи и създаването на статуетки чрез думите”²². Вече през 90-те години на ХХ век друг представител на поколението - Иван Теофилов, ще състави една от най-хубавите антологии на българския символизъм²³. Явно, че при четенето личностният избор разчленява общата ситуация, която удържа представителния свод на българската и световната литература, и от него всеки избира “своето”, индивидуално-изживяно-приобщено. “Това е нещо, което трябва непременно да бъде изживяно. И споменът от тази експлозия, хладният отбясък от нея е вече това, което се нарича вдъхновение и което организира думите за един друг живот”²⁴ - пояснява Христо Фотев.

“Трупането” на култура освен чрез литературни разговори и четене (за които всички говорят, че заместват университетското знание) се осъществява и чрез друга една, трета, линия. Въпросните квартири, кафенета, сладкарници и почивни станции, превърнати в топоси на литературните ситуации, още в началото са разширили своя център и са притеглили в пространството си артисти, художници, критици... Така литературните ситуации се превръщат в културни, трупащото се знание придобива и по-анонимен, и по-дифузен характер, то неусетно се изживява и нараства, докато се разбие на индивидуални избори и нужди. Тези ситуации, станали общи поради “заразените” от сакралността на литературата и изкуството всички, поради “голото доверие, непознаването на живота, вярата, че всички стойности са едно към едно и че всички хора вършат това, което мислят и говорят...”²⁵ и не на последно място поради битова безизходица и желание за литературна социализираност, през 60-те години изграждат един жизнен свят, който е резервоар от саморазбиращи се неща и символни означения чрез словото, които участниците в комуникацията използват в общите процеси на литературни и житейски тълкувания. Така още тогава се заражда един условен, митичен език на общността, който произтича от спонтанния светоглед, от изживяването на битието като знание, от откритието на книгите като първична изначалност. А проблематизирането на тези ситуации идва вече от индивидуалността на отделните творчески субекти. Запитан за своите връстници поети, Константин Павлов отговаря: “Не бих искал да говоря за поколението. То е доста разнородно. За удобство го бяха нарекли априлско. Но ако вземете пет имена от това поколение, ще видите как всеки сам за себе си има лична биография, различна от останалите, независимо какви белези носи времето... В крайна сметка, в противоречие на това, което казах, убеден съм, че мога да направя антология от стотина страници стихове на десетина поети, която ще бъде доста добра”²⁶.

През 60-те години политическото изцяло се мъчи да обхване естетическото, да го канонизира и еднопосочи, да го превърне в удобна конюнктюра, от която се открива само външния пласт, обозначен с неидентифицирано “ново”: “През последните години притокът на нови имена в литературата ни се засили. Младото творческо поколение идва със свои вълнения, свои проблеми, свои мисли”²⁷. Насилието на политическото не крие никакви двусмислици, властта му се заявява като безалтернативна харизма: “Да воюваме за социалистическо новаторство! За новаторство, съответстващо на гигантските преобразование в живота ни, на социалистическия дух на съвремието ни, на неговия комунистически патос. Да воюваме за най-тясно свързване на литературата със съвремеността, за даване на широк път на творческите дарования, за всестранна подкрепа на младите дарования...”²⁸. И така, опитът за монологичност и конюнктура, белязани с етикета “априлци”, се прояжда от “разнородни”, от “лични биографии”. Особено интересен, и при това типологичен, пример в това отношение са дневниците на Борис Делчев²⁹, които през 60-те години подробно маркират “казионното” развитие на литературата ни, чието разчупване и преодоляване (в смисъл на несъгласие) става в личен, скрит план - в неофициални разговори против социализма и докринерската му намеса в културата, в интимните часове на тайното мемоарно записване, което, необезпокоявано, отсява естетически значимото от конюнктурно-задължителното. Политическото контролира външния, официален план на поезията. Делчев разказва за една статия срещу Марко Ганчев³⁰, предизвикала обществен скандал, бързо, разбира се, потушен във властта на институциите и устното, неофициално изприказване срещу социализма.

Политическото активизира и задължава към общност. В сборника интервюта от Атанас Свиленов имената на интерюираните автори се дообясняват (т.е. легитимират) и чрез “носител” на еди-каква си държавна (или литературна, което пак означава и държавна) награда. Имената на ненаграждаваните липсват от сборника. Отделните малки литературни ситуации като “квартири”, “кафенета” и т.н. бързо се заглушават от общи, официализирани литературни ситуации, в които политическо-държавното се мъчи да удържа обобщения за “априлския” облик на поколението. И макар сборникът на Свиленов да се явява години след 60-те, той принципно съдържа в себе си един важен за поезията процес: официализирането на поети, приобщаването на удобните за политическото в канон и премълчаването или отстраняването на наудобните в маргиналните зони на литературата ни. Категорично, неудобните са невъзможни или непожелали да се официализират до най-високия представителен канон, защото не могат или не знаят как да вместят политическото с естетическото. Но и затова официалната литературна ситуация предвидливо е изобретила израза “и други”, който се поставя винаги след представителното изброяване на поетическата общност. “И други” е най-учтивото маргинализиране, използвано от политическото, желаещо да властва над естетическото. “Изразът “и други” е най-голямото гробище, което човечеството познава” - тъжно пояснява Иван Динков³¹.

Така поетите от 60-те оформят сложна литературна и обществена зона, в която отделните субекти влизат в различни взаимоотношения с политическото, което удържа общността, но не може да бъде еднакво “дащно” и толерантно към всички. Няма автобиографично изказване на поет от това време, в което да не се споменават институции като ЦК на Партията, Градски комитети, партийни секретари и т.н. Т.е. социализирането на поколението, допускането на неговите дарби до официализирана видимист, минава през единствено възможните институции на политическото, контролиращи (или по-скоро страстно надяващи се, че контролират) и културата. Даже и един от най-малтретираните от политическото творци - Константин Павлов - откровено пояснява: “А иначе от мене можеше да излезе фанатичен комунист, ако бяха проявили малко повече мекота. Защото човек на 16-17 години много лесно влиза в повърхностния патос на времето. И ако веднъж заиграе на хорото, после се оказва, че не може да се пусне. Хората от моето поколение бяха хванати в този капан, като им се даде възможност да изявят себе си срещу духовно продаване”³². Тъкмо 60-те години формулират (вече окончателно) важен културен избор или по-точно - важна културна йерархичност. Отделните поети трябва да осъзнаят и определят: доколко при всеки един естетическото ще се легитимира от политическото, доколко естетическото и политическото ще оформят вътре, в отделните индивидуални граници на личността, конфликт. Така вече априлската поетическа общност се разслоява и с помощта на политическото се оформят втвърдени политико-държавни йерархии, които с насилието на институциите, формулират поетичен канон, който се представя като държавна номенклатура на съвременната българска поезия.

Това поле на литературно-държавна номенклатура също поражда напрежение. Някои от поетите правят големи политически биографии, други по-малки, трети - никакви. Любомир Левчев, Георги Джагаров, Слав Хр. Караславов, Владимир Башев, Павел Матев през 60-те години са вече крупни политически фигури и лансират поетическите си биографии чрез политическото. Всички останали от поколението са втъкани в институциите (библиотеки, театри, издателства, които са всъщност институции на културата) и не успяват да изградят ясни политически кариери, от политическото, което се е заявило като универсална социална, човешка и литературна природа, вземат преди всичко социалните улеснения, но в самото литературно пространство заявяват основно поетически биографии. “Капанът” и “духовното продаване”, за които говори Константин Павлов, са по-скоро маркери на личния избор, в който решават доколко да съвместят политическото с естетическото или съвсем да изхвърлят политическото като Николай Кънчев, Иван Теофилов, Петър Алипиев, Христо Фотев. То, политическото, остава само външния пласт на практически организирания социален живот, но в естетически план тези творци отработват специфични и непримесени с политическото индивидуални творчески физиономии. Изключението на поколeнието - Константин Павлов, безспорно в първите си прояви допуска комунистическия патос, но много скоро биографията му се определя от натиска на политическите институции върху творческото му поведение: “Винаги съм бил изненадван, когато съм чувал хули и забрани. Особено когато литературният момент се превърна в една генерална забрана. Да не ми се дава работа, да бъда притиснат... Даже беше употребен терминът “пълна икономическа блокада”, сякаш съм ембаргова държава. Аз съм обвиняван в патология, в шизофрения, наричаха ме враг, черногледец - само заради това, че имах лъчезарно-невинна маска”³³.

Конфликтът между политическото и естетическото се задържа властово. За да си водещ поет от априлското поколение е по-важна политическата, а след това поетическата биография. На поета се възлагат роли - социални и политически - които са различни, а понякога несъвместими с поетовата, която в очите на поколението предполага романтизма на първоначалното прозрение, почитта към духовното откритие. Тъкмо тази симбиоза на времето на 60-те, в което политическото не само господства, но убедително претендира за световно “ново”, прави възможен факта поетическите биографии да се прикачат към политическото и да търсят чрез него изяви.

В емоционален план този факт се определя като драма на поколението. Но драмата е нещо, което принципно се изживява в “сега”, в настоящия момент на компромиса или в равносметката от него. Така че драмата винаги ще си остане човешки-емоционалния поглед към 60-те години, който с течение на времето затихва и се забравя. Но 60-те години в “сега” полагат преди всичко патоса, задоволството, че политическото най-сетне се е разширило и е допуснало в себе си тематично и естетическо разнообразие. В културологичен план през това десетилетие поетичното съзнание вече съвместява миметичното с метафоричното и това вече не е конфликт, а официално заявен патос, който използва маската на Априлския пленум, служи си със стереотипни клишета като “разчупване системата от схеми и догми”, но под тези, официално легализирани маски, стои напънът на “талантливите” (Ефрем Каранфилов), на “размразяването (Атанас Славов). 60-те години обявяват 50-те години за поле на “догмата”, т.е. за поле на отсъстващите таланти. Ако премахнем романтичните одежди на “таланти” и ги прочетем като откроили се естетически индивидуалности, виждаме, че през 60-те поетите се обединяват и събират чрез фигурата на почитането (“Почит към литературата”, “Цветя за махалата” от Иван Динков, “Шаячни момчета” от Андрей Германов...), според която “всичко” е вече налице³⁴, трябва само “натрупванията” да се уталожат в лични биографии и лични естетически параметри.

Митът за априлското поколение става възможен поради следното: 60-те години удържат идеята за поетична общност, непротиворечаща на държавната идеологичност чрез механизми на държавната система, които в крайна сметка се оказват и механизми на културата - постепенно преливане на отделните кръгови литературни институции (квартири, кафенета...) в общите държавни литературни институции (културни институти, издателства, общо писателско кафене и общи писателски почивни станции, втъкаване на част от поетите в държавната власт, йерархично разпределена държавна номенклатура на поетичните имена, които представят поколението в доклади, антологии, в чужбина); през 60-те години самите поети, подели своя “шаячен” поход от провинцията (т.е. от липсващото образование и социализираност) към литературата (т.е. към “натрупванията” на литературни празнини и сдобиването със социални знаци на български автори), митологизират своите поетични биографии чрез интервюта, автобиографични и споменни текстове, доказващи съзнанието им на творци, уверени, че емблематично представят етап от българската поезия. Митологичното се търси не само чрез “увековечаването” във властта, но и чрез експониране на романтични митове за изключителност, които активизират масова вяра и възхита - Дамян Дамянов, Христо Фотев, Константин Павлов. Първият - чрез сантимента на страданието, вторият - чрез симпатиите към бохемския му живот, а третият - чрез възмущението от забраната му. Общият патос на градивността премълчава отклоненията или различията не в творчествата, а в житейските биографии - самоубийството на Пеньо Пенев, маргинализирането на камерните поетични индивидуалности и натикването им във формулата “и други”. Така априлското поколение се оказва използвано от социалистическата власт, но не и употребено поколение. “Използването”, също като Априлският пленум, остава във външния пласт на митологизирането, което, като всеки мит, много лесно поражда кантрамитове и от френетични хвалби преминава в яростни и крайни отрицания. В естетическата характеристика на това поколение се залагат естетически параметри, които дават и неговия специфичен облик на част от българската поезия на ХХ век.

БИБЛИОГРАФИЯ:

1. Славов, А. Българската литература на размразяването, С., 1994. [обратно]

2. Павлов, К. Отворено писмо до поискване от адресата - в: Едно поколение за себе си и за поезията, сп. Пламък, 1963, кн.1. [обратно]

3. За неговата естетическа, историческа и идеологическа роля подробно е говорено в: Розалия Ликова “Поезия на 50-те и 60-те години”, С. 1998 и Дора Колева “Лириката на 60-те години”, В.Т., Фабер, 1998. [обратно]

4. Тулман, С. Космополис, С., 1994, с. 187. [обратно]

5. Динков, И . Почит към литературата, П., 1980, с. 106. [обратно]

6. Германов, А. Шаячни момчета, Вн., 1981. [обратно]

7. Каролев, Св. Петър Караангов. Литературни анкети, С., 1998, с. 10. [обратно]

8. Гоцев, К. Разговори с Христо Фотев, Меридиани, 1998, с. 13. [обратно]

9. Моето пътешествие в живота - В: Време за творчество, С. 1986, с. 15. [обратно]

10. Каролев, Св. Цит. кн., с. 116. [обратно]

11. Германов, А. Априлският пленум и априлското поколение - в: Време за творчество, с. 46. [обратно]

12. Ганчев, М. - в: Атанас Свиленов “Априлски кръгозори”, с. 442-443. [обратно]

13. Гоцев, К. Разговори с Христо Фотев, с. 35. [обратно]

14. Каролев, Св. Петър Караангов, с. 113. [обратно]

15. Германов, А. Априлският пленум и априлското поколение, с. 53. [обратно]

16. Пак там, с. 49. [обратно]

17. В: Почит към литературата, с. 65. [обратно]

18. Караангов, П. Израз на светлина - В: Пламък, 1963, кн. 1. [обратно]

19. Динков, И. Почит към литературата, с. 10. [обратно]

20. Пак там, с. 62. [обратно]

21. Гоцев, К. Цит. кн., с. 107. [обратно]

22. В: Игов, Св. Петър Алипиев. Литературна анкета, Вн., Галактика, 1995, с. 117. [обратно]

23. Теофилов, И. Антология на българския символизъм, С., 1995. [обратно]

24. Гоцев, К. Цит. кн., с.107. [обратно]

25. Павлов, К. Интерюта, Факел, 1995. [обратно]

26. Пак там, с. 28-29. [обратно]

27. Едно поколение за себе си и за поезията - В: Пламък, 1963, кн. 1, с. 103. [обратно]

28. Делчев, Б. Дневник, С., 1995. [обратно]

29. Пак там, с. 136, 138. [обратно]

30. В: Едно поколение за себе си, с. 104. [обратно]

31. В: Почит към литературата, с. 47. [обратно]

32. В: Интервюта, с. 65. [обратно]

33. Пак там, с. 64. [обратно]

34. Кьосев, А. Списъци на отсъстващото - в: Българският канон?, С., 1998, с. 39. [обратно]

© Антоанета Алипиева, 2002
© Издателство LiterNet, 29. 12. 2002
=============================
Публикация в сп. "Демократически преглед", кн. 49, 2002.