Несъвършен опит за есеистична вариация върху
"Атлантида" - стихосбирка на Иван Гранитски

Знам и съм уверена, че нежността е висша дипломация на Духа. Иван Гранитски е дипломат. Ценностите, потънали във водите, викат този човек чрез флотилиите на невидимото, пленяват го и той създава естетизации на отсъствия, калиграфия върху вода.

Такава поезия се пише само насън. Иван Гранитски прилича на ловците на сънища, притежаващи удивителната бързнина на озарението, сприятелена с инстинкта на словото да се самоподреди. Подозирам, че умее да ловува в сънища, които са били сънувани преди епохи. Иначе нямаше да обожава Атлантида и да бъде нейният реализиран сън. Владетел на незрими територии, вслушан в песента на сребърни катедрали, този човек е гостолюбецът на хералдите на бъдната литературност, интуициите за която го правят боледуващ. Сърцето му е инфанта на сребърни мъглявини - царствена двойственост. Когато духът се самосъздава, анима ражда поет.

Вратите в отвъдността са водна призрачност и са отпреди всички светлинни изразни възможности на душата, която някога е преминавала през тях.

В подводността на потъването му има и градини - с анемонии, с корали, композиращи ослепителен речитатив. Той имитира смърт с такова великолепие, каквото съм прочела у Яворов и Гео Милев.

В бисерната спиралност на нищото той Е. Без престорена трагичност, само с болка по Атлантида, по подводните зидари, градящи нежно империя с феерична Архитектура. Рожби на душа, галена от светлина. В потъналата Атлантида времето сякаш е придобило субстационално битие, "отдръпнало" се е, за да съзарцава пейзажите на своето усилие.

Нощната стража от платното на Рембранд е преминала отвъд платното, станала е част от света на прииждащите изображения и се е вписала фриволно-претенциозно в една творба на Иван Гранитски, която театрализира отношенията между мрака и светлината. Образите имат афористичен блясък, но личи, че творбите му се появяват в сънищата и той само ги записва.

Геометричните символи в лириката на Иван Гранитски са прочетени от Питагоровите сънища. Той нарича Нещо "Призма", а когато тя се обяснява лирически , той цитира с великолепна обич нейното самообяснение. Реверанси от думи. Но аз знам - това не е негово. Той е слуга в храма на онази всевишност, която му диктува дори фантастиката на словореда без пунктуация - в текстовете, които не могат да бъдат наречени "елегантни", защото това е неточно.

Той не е "елегантен". Витаенето на същности така го е обсебило, че вече не си принадлежи. Усетил е, че му е оказано благоволение и ще има мъдростта да понесе докрай благоволението. / "Ехото витае и понася синеещата си завеса"./ Небето го обича - подарява му рана.

Мечтаната от него сфера става материя чрез Светещото нищо, заченатото в тишината е изригващо, гарантиращо нежна затвореност - отвореност. Воля и вяра са сферични съперничества, а монадата - нов повод за перфектни интелектуални комбинации, записани, докато Илюзията е диктувала.

Ефимерното водно конче падна върху неговите думи, докато четях. И границата между ефимерност и действителност изчезна.

*

Сигурна съм, че се родих, за да прочета Яворов. Но поезията на Иван Гранитски знае нещо от посланието отвъд Яворовите думи ("Сфинкс") и тази поверителност респектира.
"Атлантида" на Иван Гранитски - екстаз и дистанция - две блюда на везните от нефрит. Равновесие, което се създава чрез саморазкъсване - без мяра пожелано от Душата, чувстваща, че Ерудицията се обяснява в любов на лирическия Текст.

Шепотите в неговия свят са сребристи - такива трябва да бъдат очите на въображаемите жени.

Зная, че профанирам роненето на лирическата реч, че дори варирането върху нея с сквернословно. Скитащият във времето се опитах да уловя в мрежата на лингвистичното лицемерие. В портокаловата страст на сенките, измислени от него, той, преструващо се, изчезва.

И ако има флотилия на безгрешниците, поетът вече е спасен от Бога на думите - в пейзажи на духа, почти видими за мен. / "Ти си поема от Отсъствие..." /

Знам, че няма мрежа за този финес, но се опитах да я съчиня. Сфинксът е женска интуиция за безбрежност, а лабиринтът ... все пак е жена, лъжеща Словото. И нека е благословена измислената и превърната в ефимерна Елегантност пустота. Защото Бог е предназначил жената да бъде най-несъвършеният читател и най-съвършеният плагиатор на мъжа. За щастие!